Tyxo.bg counter Продавачката от денонощния...
Пикап, ефективни запознанства, флирт и свалки (Pick-up Project форум)
Март 26, 2019, 11:27:28 *
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Новини:


"Излезте от историята, която ви дърпа назад. Стъпете в новата история, която искате да създадете." Опра Уинфри

Екипът на pickup-project организира уоркшопи през март 2019г.

Научи се на ефективна комуникация с жените! Не се колебай! Запиши се сега!

 
   Начало    Правила на форума Търси Вход Регистрация  
Страници: [1]
  Изпечатай  
Автор Тема: Продавачката от денонощния...  (Прочетена 284 пъти)
Zalmoxis
PuP Форум Новак
*

Репутация: +18/-2
Неактивен Неактивен

Публикации: 28



Профил
« -: Март 11, 2019, 00:33:44 »

   Мило дневниче,

   Сещам се за едни скъсани два лева, залепени с тиксо по средата. Даже някъде си бях записал серийния им номер. Разменяхме си ги с една продавачка няколко месеца. Първо тя ми ги върна, после никъде не ми ги искаха, после й ги пробутах обратно, после пак ми ги върна, след което всичко опря до инат... разменяхме си ги. Даже няколко дена подред ходех с торбичка стотинки, за да й давам точно и да не ми ги връща. Ама тя беше упорита. Не че и аз не бях. Естествено - в живота нищо не е честно. Тъкмо си намериш някакво забавление и я блъснала кола, умряла малко. Да, тя си беше заплес. Неприятно ми стана.
   
   И я виждам, същата продавачка. Така, седя си и кльопам третото цедено кисело мляко с мед и орехи, в някакво заведение и я гледам, същата си седи на няколко маси от мен, в компания. Наслаждавам се на момента. Е, аз си знам че е умряла - четох я по новините и се ядосвах, че двата лева останаха в нея, щото вече ги чувствах като свои, дори и в чужд портфейл. Просто поразително си приличат. Но се наслаждавам и си представям, как ей сега ще дойде и ще ми тръсне двата лева с тиксото в стил "Ти гониш". Хващам се, че несъзнателно се усмихвам. Май и тя ме хвана, че съм се загледал. Няколко пъти. Чак ми помаха. Поотърсвам се от спомена, заглеждам се през прозореца в хората навън и се връщам към текущото занимание - да чета "Допълнителни изисквания към крайния годишен отчет за 2019 година". Семпло, къмто 600 страници. Май е време да издебна удобен момент и на главния вход да сменя фирмения надпис със "Заведение за психично болни", а на заседателните зали да сложа надписи "Групова терапия за психопати", "Анонимни работокохолици" и "Кръжок по овладяване на манията за величие". Отделните офиси също трябва да нашаря, ако намеря време.
   
   Вглъбил съм си се, гледам си хартийките, гледам си през прозореца, мечтая си как един ден тотално ще ми паднат моралните задръжки, ще направя една торта с LSD, ще я занеса на работа и ще почерпя всички. После ще ги убедя, да запалят огън и да танцуват около него по бельо, като преди това са ме провъзгласили за фараон. Не знам само дали ще ми простят, ако направя снимка как аз стоя на трона, те танцуват около горящите мебели и я пусна на няколко билборда за месец. И потънал в такива сладки мисли, нещо ме докосва, преминавайки покрай мен. Копието на продавачката. Обръща се, смига ми и продължава нататък. Прочистих си гърлото, погледнах криво. Поредната откачалка. Идея за нов фирмен слоган: "Не сме сами!".
   
   Няколко седмици по-късно: втори епизод. Търкалям се с Малката Трагедия по необичайни задачи - бях решил да купувам подарък на жена ми. Не че е заслужила - просто и тя ми е купила подарък. И искам моя подарък да й хареса, а тя като ми даде нейния - да се почувства тъпо. Тя винаги ми купува скапани подаръци, така че това не е трудно. По дяволите, на кой би му харесало да му подарят курс по правене на суши?!? Цял живот това ми е бил проблема, че не знам как да правя суши. Ако знам как се прави и минимум ще реша проблема със световния глад. Или пък ножове за мятане. Не че сега не си отварям писмата и пратките с тях, но хората наоколо изпитват леко неудобство. Представете си, идва куриера, вие вадите калъф с девет ножа, внимателно си избирате един и разкъсвате пратката пред него. Ами шашка се човека. Да не продължавам, че положението е отчайващо. Та карам си аз, по-динамично, пея си и от мен струи положително настроение... Идва един доста неприятен ляв завой. И се почва. Чакаме, чакаме, чакаме, натискаме леко напред, чакаме, чакаме, още напред. Накрая се появява добродушен човек, който ми дава да си направя левия. Или се е стреснал, че ще го нажуля. Мерси, мерси, газ до ламарината, въртене на гуми с поднасяне. И пешеходец. На пешеходна. Заплес. Спирачки с леко извъртане настрани.
   
   Било пешеходка. Същата, която поразително прилича на умрялата продавачка. Естествено, типична реакция на пешеходец - замръзни пред колата, която евентуално може да те сгази и гледай възмутено. Работи безотказно, дори срещу камиони и друга тежка техника. Пример - на гореупоменатата продавачка нещо подобно й се случи. После питат защо има много прегазени пешеходци. Ми те нямат рефлекси! Вижда ме, явно се сеща, усмихва ми се и ми праща въздушна целувка. Преминава. Аааа, не. Отново газ до ламарината, че зад мен вече има колона чакащи, петдесетина метра, да се освободи насрещното... пълен ляв, ръчна, газта още е до ламарината... много хубаво мажат тия зимни гуми на топло, сега ще я догоня, няма къде да бяга. И... в огледалата - дискотечно синя светлина. Пак ли бе, на абонамент ли съм вече бе?!? Сега ли пък намериха... отбих си. По принцип си увеличавах музиката и си пеех в ритъм с отблясъците в огледалата, но вече не е като преди. Сега преследват, блокади правят, отряди коВра викат, оръжия изземат, специални прокурори назначават...
   
   Добър ден, добър ден, документите... ми то всичко наред... защо карате така... а, тя тая кола така си завива... ама не би трябвало така да завива... сега какво да измислим, че да не ви пишем акт... а... това тука камера ли е, господине? Аха, камера е. И записва ли? Аха, записва. И звук ли записва? Аха, и звук записва. Сега ще ви пожелая лек път и да внимавате как завивате, че е хлъзгаво. Поглеждам - сухо, топло, равен асфалт... добре, хлъзгаво е, ще внимавам. Приятна работа и на вас, господа пътни милЮцЮнери. Докато дружелюбно получавах информация и съвети за пътната обстановка, обекта който преследвах безвъзвратно изчезна. Добре. Да кажем, че е ужасно съвпадение. И аз реагирах малко повече от нужното. Вероятно от недоспиване и напрежение.
   
   Два ли, три ли дена по-късно. От някаква банка най-накрая ме намерили, да ме уведомят, че имам "проблем" по сметката. Аз въобще бях забравил, че имам сметка в съответната банка. Да не ви казвам, че отидох в други две банки, преди да уцеля нужната. Ами да си сложат някакви смислени имена, вместо тия трибуквия. Или като се обаждат да кажат "жълтата банка", "черната банка", "зелената банка", а не аз да обикалям като улав всичките банки, докато намеря нужната... Оказа се от по-цивилизованите места - меки столчета, масички. Подреждам се и почвам да се люлея. Ако не можеш да се полюлееш в една банка, то тогава за какво да имаш сметка там?!? Оглеждам се кой да ми донесе кафенце или поне чай, при което се появява архивна бабичка от протерозойската ера. По специфичните мустачки я идентифицирах. Забърсва ми личната карта, да провери кой съм и за какво са ме извикали. Чай така и нямаше, за кафе дума да не става. Силно се разколебах дали искам да съм им клиент.
   
   Появява се копието на продавачката от магазина, разбира се, с моята лична карта в ръка. Сяда срещу мен, пребледняла, а аз съм загубил глас, стегна ме гърлото - даже спрях да се люлея. Стоим и се гледаме умно, напрежението витае във въздуха. Какво по дяволите става?!? Как тази успява да ми се набие три пъти за толкова кратко време? Случайно?!? Един път, два пъти, ама три пъти?!? Добре, явно трябва да направя нещо, защото тя май не диша, пребледняването се усилва, вероятно скоро ще колабира. Ставам, премествам си стола плътно до нейния и сядам. Казвам горе-долу "Отсрещната стена е много готина, и аз ще я погледам... ", като съпроводено с това я хващам за ръката. Но тогава прозвучаха изключително смислено. Засякох я с периферното си зрение, че се обърна към мен. Обърнах се и аз към нея. Нали, от учтивост. Пък може и да имам ушна кал, да не я забележи. И се оказваме лице в лице, на десетина сантиметра един от друг. Усещах я как ми лъха на ягоди, в детската градина ли сме? Е, това беше момента. Магически момент, за една романтична целувка като по филмите. Видях я как леко се накланя към мен. И се дръпнах. Просто така, стори ми се интересно да й видя физиономията. Не си заслужаваше, очаквах повече.

   Позакашлях се нарочно, подадох й няколко насочващи въпроса, да я върна на тема работа. Гласа й от треперлив постепенно се нормализира. Търсели ме, понеже от ден първи съм заявил, че искам дебитна карта, а не съм дошъл да я получа почти година. Дали се отказвам от искането си... Пф. Аз не помнех, че имам сметка в тази банка, че има такава сума по сметката, вие за една карта се притеснявате. Айде, дайте си ми я, щом ви е такъв проблем. Не можело, била унищожена. Чакай сега, да видим дали съм разбрал правилно. Първо, имам сметка при вас и съм казал, че искам карта. Добре. После вие сте ми направили карта, ама аз случайно съм се позабавил да мина да я взема. И сега ме викате, да ми я дадете, но когато искам да си я взема - не може, унищожавате я. Вие гаврите ли се с мен? От кой да почна да разстрелвам?
   
   Не било така, аз не съм разбирал. Давай, залей ме с прозрението. Нека мощта на знанието ме удари челно. Срока на съхранение бил шест месеца. Е, извинявай, ама защо така си пришпорвате клиентите? Всявате излишна нервност с такива срокове. Не усещаш ли елемента на прибързаност? И сега какво - трябвало да попълня някаква бланка, за да ми преиздадат картата. Чудесно. Стоя и си мисля - какво не съм правил днес? Защо деня ми е непълноценен? Ами да, не съм попълвал бланка. Давай я тука тая бланка, слънчице, накажи ме за това, че съществувам... Започвам да попълвам. Всичко добре, но идва време да отбележа с чавка "Причина за преиздаването" и на автопилот слагам отметка на първото. Което въобще не е така. Ей, супер тъпо се получи. Как да се измъкнем от ситуацията, как... елементарно. Слагам отметки на всичките десетина възможни причини. Тя ме гледа критично. Вдигам рамене и разяснявам: като видя квадратче и не мога да се въздържа да не му сложа чавка. ОКР, какво да ме правиш. Въздъхва, въоръжава се с коректор и започва да премахва ненужните отметки. Аз ги нанасям след нея. Хем се ядосва, хем се смее. Почва една борба - тя маже с коректора, аз смело нанасям чавки. Бутаме си ръцете, пречим си. По едно време успя да ми измъкне химикала от ръката и се опита да го скрие зад себе си, докато продължава бясно да клепа с коректора. Ха. Направо я прегърнах през кръста и почнах да си откопчвам химикалката. Не смятам да се дам така лесно. Всяка чавка на неправилното място - пирон в ковчега на ненужната бюрокрация!
   
   Аха да го откопча, за да продължи епичния сблъсък и когато тя видя зора - извади си ръката отпред и си сложи химикала в деколтето. Смел ход. Но безсмислен. Спогледахме се. Моето изражение беше "Нали знаеш, че това няма да ме спре?!?", а нейното "По дяволите, това няма да го спре!". Оставаха й три чавки да замаже, нямаше време за губене. Бръкнах и започнах да тършувам. Милата, в пристъп на отчаяние със свободната си ръка затисна моята, към тялото си. А тъкмо бях напипал нещо, което може би беше химикала. Две чавки оставаха. Чакай... и аз имам две ръце - с друга ми ръка й закрих очите. Хайде сега да те видим как ще уцелиш, а? И аз мога да играя подло. В този момент осъзнавам, че архивната бабичка, която ме посрещна, стои до нас. Заедно с охраната. Махнах си ръката от очите й, за да види и тя в каква ситуация сме се оказали, като плавно извадих ръката си от деколтето й. Е, утрепаха ни настроението. Оная от протерозойската попълни документите вместо мен. А не можеше ли отначало така да направим? По телефона? Да спестя десет литра гориво? То е служебно, ама знаете ли колко е неприятно на заседание да се видиш в челните позиции с 1190 литра за месеца? И финансовия да вметне "Ти провери ли да не би да имаш дупка в резервоара или само ходиш да ти наливат...".
   
   Оставих си номера на копието на продавачката. Да ми звънне като ми е готова дебитката. Ама тя ми имала номера. Друго си е аз лично да ти го дам. Опита се да ми опонира, че ще е готова до седмица - да съм минел. Напомних й по каква причина са ме повикали и колко лесно съм ги намерил. Обеща да звънне, въпреки че не предлагали такива услуги на клиентите си. Услуга ще ми направи един вид. Ми добре, ти ще ме почешеш, дай и аз да те почеша - ако някакъв химикал ти се завре някъде и ти трябва помощ с ваденето - звънкай, вече имам опит с химикалите и конкретно с твоето тяло, ще помогна...
   
   Ей, що не си мълчах? Можеше да се въздържа, ама въздържах ли се? Не. Тя така се вледени, че не знам дали сега ще се обади за картата. Дано професионалиста в нея надвие.
Активен
leader7
PuP Форум Новак
*

Репутация: +0/-0
Неактивен Неактивен

Публикации: 6


Профил
« Отговор #1 -: Март 12, 2019, 20:23:26 »

Браво !
Активен
Страници: [1]
  Изпечатай  
 
Отиди на:  

Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2011, Simple Machines