Е.. в крайна сметка какво излиза. Хем сме средно неграмотни, хем сме средно бедни. Пък сме крайно нещастни

Ако в световните класации се намиране в средата по икономическа гледна точка, защо сме по нещастни от Грузия (да речем). По нищо не отстъпваме нито по икономически показатели, нито по покупателна стойност, нито по каквито и да е било комерсиални или не причини. И все пак според класациите, те са по-щастливи. Защо? Дали не е заради североизточния ни регион (който е един от най-бедните в Европа) и там да ни смъкват коефициента на щастието или пък в големите градове има повече хора, които са по-щастливи и те да вдигат коефициента на щастие. Може би ако погледнем броя на хората живеещи в тези два региона ще можем да разберем, кое е по-правилното твърдение. Ако се поразровим в сайта на НСИ ще излезнат някои данни, но в момента на мен лично не ми се занимава.
За мен раждаемостта или по скоро липсата й се дължат на чувството ни за самосъхранение + чувството ни за дълг към бъдещото поколение. Ако не ни интересуваше дали ще живеят по-добре децата ни от нас, най-вероятно щяхме да ги нараждаме и да се възползваме от тях (като циганите например) или да не раждаме деца, заради оправданието, че не виждаме как ще ги изхранваме. Доста, често сме виждали родители (или поне аз), които да обвиняват вербално или невербално децата си за недоимъка или лишенията си по време на отглеждането им.
Чувал съм да се казва на дете: Заради това, че сега ще трябва да ти купя учебници, няма да мога да си взема обувки.
Или "най-хубавите ми години отидоха в отглеждането на теб и брат ти" -само да подчертая че не са ми казвани на мен лично и смятам, че мога да погледна правилно на нещата отстрани.
Вероятно повечето вече пораснали хора са запаметили това усещане в съзнанието си и си представят как бъдещите им деца не бива да изпитват това, защото знаят, че не е никак приятно.
Гадно е когато искаш да имаш нещо и да не можеш да го имаш заради детето си, а още по-гадно е да го обвиняваш за това. И може би в това се крие основата на идеята в това повечето хора да предпочитат в по-зрял период от живота си да вземат това решение.
Въпроса е, че можем да си говорим какви ли не врели некипели, но в крайна сметка от тези дискусии ще излезе само една идея, която така или иначе ще бъде твърде обикновена за водещия управленчески "елит" за да бъде обърнато някакво внимание, а камо ли доведен до проект и реализиране.
Смятам, че е добро упражнение за мозъка да правим подобни дискусии, но в крайна сметка е важен крайния резултат, а не просто дискусията. Разпъването на локуми може да продължи още двеста осемдесет и три страници, но каква ще е целта. Какво ще се докаже, какво ще се приложи. Във филма "Алиса в страната на чудесата" има една реплика, която аз много харесвам:
Алиса попитала: Коя пътека да поема искам да стигна някъде?
Котаракът без глава отговаря: Къде искаш да стигнеш
Алиса отговорила: Няма значение
Котаракът казал: Тогава няма значение по коя пътека ще тръгнеш, все някъде ще престигнеш.
Така ми изглежда в момента е и дискусията от последните няколко страници.