Почивката Две: Труден старт

   Не знам как ми се получава, ама се уредих с втора почивка. Не седмица, не две, не три... цял месец! Иска ми се да мисля, че съм добър в преговорите, а не че просто да съм комбинирал налудничав поглед към жена ми с репликата "И двамата не искаме аз да изтрещя съвсем, нали?". Ама най-вероятно жена ми, базирайки се на предишния си опит с мен, е решила да избере по-малкото зло.

   Между всички останали неща, най-накрая се реших да ме татуират. Така, по моему - скромно. Гърба, раменете и ръцете до след лактите. Извиках жена ми - обясних й, че разчитам на нея да ме спре, тя ми вика "Ау, супер яко ще стане, много ми харесва идеята ти...". Шок, почувствах се предаден. Звъннах на сестра ми, тя уж по принцип ме спира да не правя глупости. Юда Искариотски - даже ме насочи кой точно да ме татуира.

   Получих контакти, мацката с мастилата някак преживя първоначалния сблъсък от запознанството, пописахме си и си набихме среща. Искала на живо да разгледа какво е положението, ако можело веднага, щото заминавала извън страната. Хареса ми концепцията да се събличам десет секунди след първото "Здрасти". Още тогава се уверих, че тя е моя човек. Сега - що съм останал по гащи, нали само гърба, раменете и ръцете сме щели да правим? Казах й "Извинявай, по навик", ама тя рече да не се обличам. Мацката очарована от идеята ми, почна да се надъхва - как щяла да го извие покрай мускулите на рамената, че да подчертае формите и да изглеждат още по-големи, как щяла да вкара светлосенки не знам си къде и щяло да стане брутално... Седи и си говори сама.

   Хвана нахвърля някакви неща, варианти щяла да прави, щели сме да избираме... чудо някакво! Целия проект - осем сесии, по четири-пет-шест часа. Може би плюс една-две. Аз вече почвам да осъзнавам, че май не е добра идеята четирсет-петдесет часа да ме бодат. Ама оная рече, че ми запазва час за 7-ми Декември, дето й се пада първото свободно време в България. Олекна ми! До тогава - я съм жив, я не. Значи няма проблем.

   Доволен от развитието на ситуацията - товаря в колата каски, екипи, ботуши, дрехи и драсвам към Зарата да си взимам Пишкоудължителя. А там, при пристигането ме чака кур капан: събрали се момчетата, опънали скари, наредили пиене - нямаше как да ги обидя. Абе, ние ядем и пием, те идват още хора и носят още ядене и пиене. От ранния следобед почнахме, към полунощ аз осъзнавам, че сме далече от кулминацията на събитието. А женската част е уникално грозна, щом на толкова водка не изпитвам желание да си говоря с някоя. Много се отрязах с някакви домашни шотове с люто и доматен сок. Пих от мъка колко са грозни жените. Имам смътни спомени, че писах на познатата ми от Зарата, да мине да ме прибере, щото вече не си вярвам и да не взема да направя някаква глупост.

   Събуждам се със такава жажда, че просто не е истина. Замаяно ми е, отпаднало ми е, главата гърми и със сетни сили, подпирайки се по стените, се завлачвам в кухничката. Не виждам чаши. Наливам си вода в някакъв тиган и изсипвам една шепа лед от хладилника, след което почвам да лоча като животно. Като приключих, бръкнах в ледената вода с шепи и си наплисках лицето. Почнах да се съвземам и вдигнах поглед, за да осъзная, че не съм сам. Стоят две и ме гледат втрещено. Една двайсетина годишна и една лелка на поне петдесет. И аз седя и ги гледам. Накрая не издържах и се провикнах:

      - Ивелиноооооо... има някакви хора в кухнята ти! Тая по-малката ясно, че е за тройката, ама бабата за какво е тука... да ни бае против уроки, че да не ми спада ли?

   Оказа се, че били майка й и сестра й. Успешно защитих репутацията си на завършен идиот. Опитите да навия двете сестри за тройка се оказа крайно неуспешен. Обиколих градчето, да се чудя от къде да почна. Както си кроя кротко планове, докато си пийвам лимонада с киви и зелена яълка - татуистката ми почва да пише някакви фермани. В началото се стараех да ги чета, после почнах само да скролвам и да пращам емотки. Оная по някое време звънна и преживях шок. Мисля си "Край, кой знае какво съм й обещал и на какво съм се съгласил", а нямам време да чета всичките й съобщения. Вдигам и след няколко минути ориентиране в ситуацията, се оказва че плановете й нещо пропаднали и следващия ден е свободна, искала да ме почва. Изпитах моментно колебание, ама приех - разкарах си плановете за вечерта, наспах се добре.

   Сутринта се убих от каране с мотора и се появявам при нея - нервен като девственица, а мацката е в супер яко настроение. Пак оставам по гащи, оная умира от смях, лепи, рисува по мене с някакви маркери. Събуди стари спомени, как едно време си пишехме подсказки по ръцете с химикали и ги криехме с ръкавите по време на контролно. Тъкмо се поотпуснах и дойде време. Седнал съм на обратно на един стол, чудя се какво да захапя, стиснал съм дръжката на стола и чакам. Много мразя игли. Също мразя и да чакам. А да чакам игли е ултимейт някакъв. И както чаках, откъртих дръжката на стола. Обърнах се едно невинно, подадох й дръжката, оная се счупи от смях. Отбелязах колко е практично, че има втора дръжка и се хванах за нея.

   Пф. Че то нищо бе. Оная направи една линия от няколко сантиметра, пита как съм... Все едно Дафинка съм й го набил до диафрагмата и ме дере с нокти по гърба, докато се опитва да не се разцепи на две. Оная втрещена от асоциациите ми. Надраска още малко, като натискаше повечко. Нищо впечатляващо. Пак ме пита как съм.

      - Имам ерекция...
      - Шегуваш се! - хили се оная
      - Ми... не...

   Обърнах се да й покажа. Нали, културно - то се вижда през гащите. Стърга мацката час, час и половина - все едно си на психолог - говорим си някакви глупости, ама седя гол и одървен. Бахти якото. Счупихме се гаври, всичко идеално, направихме една почивка, щото съм гаден пушач, а на връщане й казах "И ся на тоя счупен стол ли ще ме слагаш да седя, не те ли е срам, заслужавам нещо по-добро...". И след още няколко реплики, се озовавам на нещо като болнично легло. Свършили сме четвъртинката на гърбината, ще перфорираме рамото. Ей, де що ме бодна - пак се одървих. Лежа си на една страна, оная ми се надвесила отгоре и уж спокойно си говорим, ама я виждам как мята по един случаен поглед към гащите ми. Един път, два пъти, пет пъти, десет пъти... накрая ми писна, извадих го и й сложих ръката да го помачка. Тя пък с ръкавици с мастила по тях, оная ми работа стана като настървен далматинец. Мацката вади едни салфетки, замазва... опънал съм се и наблюдавам с интерес как го бърше старателно. Ама прекалено старателно го бърше. Пуснах й една ръка, казах й да не спира. Мацката малко беше изненадана, ама бързо й мина и го нагълта до сливиците. Изтрясках я върху болничното легло, та чак себе си учудих колко бързо свърших. Нали, щото тя не е някаква топ кифла, дето да ме кефи много. Явно това, че съм седял два часа одървен, си каза думата.

   Оная рязко пропуши. Седим отвънка, пушим и на мен ми идва да си блъскам главата в стената. Що бе? Що го направих? Една татуировка не мога да изчакам да нашарят, без да направя някоя глупост. Оная пък излезе точна. Дето се вика - коректна. Рече ми "Не се притеснявай, все едно нищо не е било". И то после почна да е едно "нищо" на всеки час, час и половина. И май ще вдигнем бройката на сеансите, щото успя да очертае само четврътинка гръб, рамото и ръката до средата на бицепса. А накрая ми взе и на половина пари, спрямо каквото бяхме говорили. Хили се, обяснява, че половината време други неща сме били правили. На раздяла вметна, че май щяло да й се освободят още часове преди 7-ми декември, щяла да ми звънне. Аз като цяло съм доволен, ама леко притеснен - да не се изпокараме и да ми татуира един уй на гърба по средата... ама обичам да живея рисково, така че продължаваме...