Почивката Две: у Варна

   Адската тъпня след татуировка. Увит с някакви найлони, не можело да се тренира, не можело на море или басейн... ама пропусна да ми каже, че не може да си карам мотора. То по пътя на логиката не е много редно, ама след като не е изрично забранено - аз няма и да питам. То, ако се питаше за неща, дето не са изрично забранени, аз щях да им го набивам на мацките отзад само на високосна година, и то - ако съм палил свещ.

   Хванах Пишкоудължителя и драснах към Варна... що към Варна... Преди време се бяхме се засекли с една IQOS-аджийка, готино ни се получи. Влизам усмихнат, казвам "Тия неща не слушат" и почвам да вадя от джобовете на екипа - един IQOS, втори, трети, четвърти... оная с изумен поглед, аз вдигам рамене. По-лесно ми е да си поръчам следващия, отколкото да ходя по техните центрове. На нея пък й омекнаха коленете по незнайни причини. Рече "Ти се ме чакал аз да започна работа, че да дойдеш при мен, сядай тука". По принцип планирах да ги зарежа и да мина да си ги взема след седмица или две, щото имам още няколко работещи, ама след такава покана - нямаше как да откажа. Метнах се на диванчето и ни се получи готина свалка тогава. Особено на края, когато вече бях на паркинга и реших да дръпна една последна, преди да потегля: отварям и гледам червен стик. А аз съм с четири черни и едно бяло. Никога не съм имал червено. Сетих се, че е на оная - тя беше с червен, та ходих да й го върна и да си взема моето. Тя някаква разочарована: "Трябваше да го видиш довечера и да ме потърсиш тогава, аз за какво съм ти го дала тоя номер...". Обаче какво се случи - не знам, разминахме се. Забравих я. Чак когато пак дефектира това бялото се сетих за нея, как си беше набутала червения стик вътре. Потърсих я, обаче девойката си заминала във Варна и вече била там за постоянно. Та като хванах мотора - от Зарата във Варна.

   Малко самоуверено. Пристигнах... звъня, оная не вдига. След половин час пак звъня - пак не вдига. Нахаках си го мощно. Пуснах се да обиколя централните части, както съм си по екип, намерих някаква сладоледаджийница... Питах мацката има ли сладолед без захар, показа някакъв гаден. Посочвам й другия: "От тоя имате ли без захар?", а оная отворена "Ако искаш да ти я осмуча захарта?". Окей, давай да се пробваме как ще стане, аз ще гледам с интерес. Телефонен номер. За какво ми е телефонен номер на сладоледаджийка? От Варна? Изтрит.

   Седнах на някакво ляво заведение, идва сервитьорка, която наближава трийсетака. Като е била на двайсе е била пълен хит, ама... сега не е на двайсе.

      - Здрасти! - някаква ухилена
      - Здрасти, хубав ли ви е леда?

   Отнасям учудено объркан поглед.

      - Имате лед, нали?
      - Разбира се...
      - Е, хубав ли е, вкусен ли е, кубчетата добре оформени ли са...
      - Направо ни е перфектен леда!
      - Това исках да чуя... донеси ми от най-хубавия ви лед и нещо за пиене към него, ти ми избери какво...

   Тая се ухили идиотски като ряпа и не й слезе усмивката от лицето всеки път като минаваше покрай мен. През две минути минаваше да пита как е леда, хареса ли ми безалкохолния коктейл, дето ми е избрала... Радостите на подрастващата стрина. Тъкмо проклинам съдбата и водя диалог с оная ми работа в стил "Тая дали ще можеш да се дигнеш да я понаебеш?" и тогава през две маси седна едно уникално момиченце. То руси коси, то татуси, то сини очички, финно тяло... чудо на чудесата. Като ме набодоха и почнах много да забелязвам татуираните девойки, а преди въобще не отчитах имат или нямат мастила. Личен катарзис някакъв. Срещу тая девойка сяда някакъв чичак. Дем ит. Ще има шоу. Ще има, обаче ми се включиха блокажите на диференциала. Така бе - не усещам порива да й вляза, Вселената не ми говори, не ми дава знаци. Спогледахме се няколко пъти с нея и до там.

   Изведнъж Вселената ми реши проблема - чичака го удари простатата и отиде да пикае. Това ми беше сигнала за старт. Рязко се телепортирах на нейната маса и седнах на освободеното място, опънах се и й отговорих на изненадания поглед. Естествено, тъпо отиграване, аз иначе не мога:

      - Само ще се гледаме ли? Мигни два пъти, за "Да"... - оная премигва три пъти - Объркваш ме, три пъти беше "И ти ме кефиш"

   Усмихна се.

      - Колко пъти е за "Ти пък кой си?"
      - Докато го измигаш - ще хванеш мускулна треска на клепачите...

   Бутнах й небрежно телефона си.

      - Добави се и ме гледай кой съм...

   Оная се зае да рови и в тоя момент късмета ми изневери. Чичака се върна. Малък пикочен мехур и липса на опашка - кофти комбинация. Виси до мен и ме гледа много въпросително. Почвам да печеля време. Без да мърдам и милиметър го поглеждам също толкова въпросително.

      - Дали не си объркал масата? С времето паметта отслабва...

   Ония се подсмихва, в стил "Готина шега, ама ей сега ще стане интересно", а аз се приготвям да поема първия удар. После ще го размажа като вкиснат домат хвърлен от шестнайтия етаж... Напрежението се усеща във въздуха, когато мацката ми връща телефона и казва:

      - Ето... и е много невъзпитано да не даваш на татко да си седне на мястото...

   Fuck. Естествено, че е баща й. Въобще не я декодирах ситуацията. Станах, извиних му се на човека, сложих го да седне, дръпнах един стол, обърнах се към него:

      - Много готина дъщеря имаш... ама винаги ли е била такава, дръпната?
      - Е, не, тя не е дръпната... - хили се човека
      - Не бе, виж я - обръщам се към нея и я посочвам - Като малка да не сте я къпали със студена вода и да й държи още?
      - Ти нещо си я притеснил сега... - продължава човека ухилено
      - Сигурно си прав. Викаш - да й дам втори шанс, да излезем и да видя дали ще се отпусне?

   Погледа ме на убийство. Okay, we have outstayed our welcome.

      - Не го казвай с думи, разбрах те - смигнах към бащичкото
      - Да ти смигне ли два пъти за "Да"? - засмя се дъщерята
      - Не. Мигането го запазваме само за теб...

   Изнесох се. Не беше добре, ама не беше и зле. Хм. Проверих мацката - от Пловдив. Пффф. Добре, де, реших да не се депресирам. А и IQOS-ката звънна. О, разгеле. Набихме си среща, да ми покаже няколко от вървежните заведения, после ходихме до у тях да ми почисти фазомерите и рязко се сетих че няма къде да спя. Общо взето беше безинтересен свирен мач. Ама татуировката така или иначе ми лимитираше опциите следващите няколко дена, та се задържах при нея.