SBuddy?

   Опитвах се да овладея заливащата ме еуфория. Честно, опитвах се. Но тогава в офиса ми влезе тая, новичката, дето даже не се опитвам да й запомня името. И се отприщих. Еманация на идиотизма - внимателно култивиран и селектиран през годините... Направих й знак да мълчи, пуснах музика и я повлачих да танцуваме. Трът... та та ра... трът... та та ра... Бързо стана ясно че тя е дърво. Год дем ит, толкова години се учиш да танцуваш, а после... дъвро, дърво, дърво... цяла гора съм пребродил! Повлачих я малко, а като ми омръзна на едно от завъртанията я метнах на дивана. С танцова стъпка излязох през вратата, смигнах й и... врътнах ключа от външната страна на вратата. Бедното нищо не подозиращо момиче. А като си помисля как само заемаше пози като фотомодел в сесия всеки път като ме види. Тц, тц, тц. Даже не се напъвам да съм такъв идиот. Вот. Само получается.

   В коридора застанал финансовия директор и ме гледа неразбиращо. Минах покрай него. Взех му чая. Отпих. Ей, тоя изригна: не можело така, не можело онака, не било правилно, не било честно, не било колегиално... а аз отпивам и кимвам, отпивам и кимвам... Оставих го да се наговори, явно му липсват слушатели. Като умираща радиостанция е: "Само сега на 103.7 мегахерца... за Пловдив - на 96.1 мегахерца... ще чуете нивото на река Дунав, в сантиметри". Блааааааааа. Прекъснах го за да споделя житейски опит: много е готино сам да си правиш чая, вместо да пращаш някоя блейка дето всичко ще обърка - ето, тоя чай е пълен боклук. Опита се да възрази че този сам го е приготвял, но аз се престорих че не го чувам и го убеждавам да направи друг - дори ще му правя компания за процеса. Е, не съм чак толкова убедителен, щото като му казах да сложи за два чая - ме изгледа на криво... И се наложи да го баламосвам - единия е резервен, ако другия не се получи добре. Тънкости му разкривам... без да е заслужил. Тъкмо почнаха да ми се подреждат нещата, когато бях атакуван в гръб. От директорката на ЕйчАр. Силна хватка, добре притиска гръцимуля. Ключ търсила. Дишаше ми се, дадох й.

   Финансовия директор злорадства, но му напомних да не ме гледа, а да бърка тия два чая, щото те не са саморазбъркващи се. Взех единия да видя как му се е получил. Бам, отпих от новата чаша - ммм, супер е. Ония изпадна в нервна криза, тремор на ръката получи, стои на едно място, премигва с лявото око. Стреса на работа май не му понася. Помоли ме да отида с него, да ми покажел нещо в офиса си. Добре. Да отидем да видим. Пред мен се разкрива чудна гледка: на площ около пет на два метра по стената са забодени с кабърчетa разпечатани листи, като пъзел. Точно като при онези по филмите, дето откачат и започват да търсят конспирации. Отпивам от чая внимателно, гледайки творението, а финансовия директор започва да декламира. Това било пирамидална йерархична структура, сега щял да ми разясни кой къде се намирал. Ммм? Той показва ентусиазирано: "Гледай сега, тука в ниското са началници на екипи. Те докладват и ескалират проблеми към мениджърите на проекти. Те докладват и ескалират към тия, тия към ония...". Метнах му да млъкне за малко и с удивление разглеждам на върха на пирамидата. "Висше ръководство". Пу, жив да не бях! Питам го - кое е това висше ръководство, да си ескалирам към него проблемите, че нещо са ме затрупали напоследък... Аз даже не знаех че можело да ескалирам проблеми. Говоря му по братски - имена да даде на това "Висше ръководство", номера за връзка. А аз ще почерпя - щедро. А той? Пак му трепери клепача, пак мълчи и ме гледа с премигване на лявото око. След малко успя да отрони, едва сдържайки се да не вика: "Ние сме висшето ръководство. НИЕ!". Прекръстих се.

   Подех монолог - може ли да ме занимава с такива глупости?!? Негативно почваме деня, не бива така. Първо ме черпи чай, после ми дава фалшиви надежди за някакво имагинерно "Висше Ръководство" дето сме щели да ескалираме към него. Настоях това творение, с тая пирамидална структура, да го хване и да го навие на ролки и да си ги за... Не можех да довърша, пак атака в гръб. Мамка му, прекалено се забавих. Директорката на ЕйчАр вече се е усетила че съм й дал грешен ключ. Налага се спешно да й пренасоча агресията: "Ключа не пасва? Знам. Ти заеби това, нямаме към кой да ексалираме, а всички ескалират към нас, гледай тука преди да ги навие листите и да си ги завре! Гледай какво става, мамата си е*ало! Що народ ескалира! Не е нормално!". Не сработи - хванала ме е и не пуска. Аз си мислех че с възрастта ще загуби сила в ръцете, но годините тренировки в тласкането на гюле си казват тежката дума. Държи ме здраво, гледа ме строго и нарежда: да съм отивал да отключвам, да се извинявам и повече да не заключвам жени в офиса си. Финансовия директор мига на парцали, а аз кротичко: "Ето, а ти си мислиш че се държа зле с теб и не те зачитам за човешко същество...". Вземам му последната чаша с чай и подавам на директорката на ЕйчАр като я подканвам да опита какъв хубав чай сме направили за нея. Финансовия изпадна в кататония.

   Тръгвам към офиса си, а по пътя пием чай с директорката на ЕйчАр и тя ми се жалва. Така де, тя следи да не се отклоня от пътя, но се жалва по между другото. Четвърт от отдела й липсвал. Кой на погребения, кой на сватба. Разправя "Ние сме като в ония филм, как се казваше?". Спрях. Огледах се. Как се казва филма в който сме? Не знае ли? "От глупав по-глупав". В тоя филм сме. Оная като прихна да се хили, като почна да ме тупа по гърба, аз като почнах да поднасям по тия гладки плочки на пода... изкарах съчетание по фигурно пързаляне за кънки на лед. Силен замах има, тежка ръка - казвам ви честно. Само дето съдии нямаше да ми вдигат... 10, 10, 10... и после фенове да ми носят букети с цветя. Стигнах вратата, накарах я да ми пожелае успех, отключих и влязох. Една малка стъпка за мен, една голяма стъпка за цялото женско съсловие: ще се извинявам...

   Замръзнах. Ами то аз не знам как да се извинявам. Всмисъл, не и когато не ми идва от вътре. Онази си стои на диванчето, чопли си по телефона. Погледнах я. Тя ме погледна. Погледахме се. "Извинявай, че си дърво в тангото". Не. "Извинявай, че бях в добро настроение". Не. "Извинявай че съм леко странен". Пак не. "Извинявай, че заключих собствения си офис, за който никой друг няма ключ, защото си е моя офис...". Пак не. Не, не, не и не. Казах й да изчака. Не й казах какво, ама нека чака. Може пък да ми хрумне нещо? Тя си заби погледа в телефона, а аз седнах си на бюрото да имитирам дейност. За да изглежда по-достоверно отворих един excel и напълних екрана с =RAND(). Нека има.

   Звъннах на директора на "Планиране". Да си полафим за текучеството на персонала - облегнах се назад в стола и включих на високоговорител. Напоследък много взеха да се задържат кадрите ни. Не бива така. Ако не направим нещо по въпроса скоро всички ще сме ако не роднини, то поне баджанаци. Трябва да измислим как да не се случват такива неща. Ами така или иначе този месец сме щели да уволним доста хора. Доста, ама не достатъчно! Трябва с по-голям размах да се действа! Той предложи преднамерено по-грознички служители да назначаваме в бъдеще. Ми... не. Те тогава пък ще са работливи. Колкото повече работят, толкова повече консумативи ще изхабят, ще фалираме. Това е много крехък баланс, който трябва да поддържаме и то в условията на световна пандемия. Но той твърди: идеален момент да оптимизираме. Ще вземел за пример химикалките. Фикс идея са му. На всеки служител, който има нужда(!!!) се зачислява по една(!!!) химикалка на всеки четири месеца, за която трябва да подпише формуляр в две копия че я е получил и може да ползва само за служебни цели(!!!). Отбелязах че тук се създава красив Параграф 42: ако имаш химикалка да попълниш формулярите - защо ти е нова? А ако нямаш работеща - как ще попълниш формулярите? Гении! Гении в действие! Но има още: отчетено било, че химикалките от този тип пишат средно по два километра и половина, което не може да настъпи и на половина при нормално използване за служебни нужди. Чудо. Чу... до! Спестените пари от това перо предложих да ги инвестираме в анти-стрес кукла, в която могат да се забиват използваните химикалки. На куклата ще й залепим на лицето селфи на директора "Планиране", за да насърчим служителите да забиват здраво... а после можем да ги рециклираме, да им сменяме пълнителите и да ги пускаме пак в обръщение! В последствие да ги ползваме и като локална валута. Даже ще имаме и обменен курс, който ще се регулира от Световната Химикалкова Банка, която ще разположим близко до 4-ти километър и ще имаме заседания на управителния съвет на всеки 29-ти Февруари. Оная подмокря диванчето ми от смях.

(↓)

   Никога не съм мислил че аз ще съм гласът на здравия разум, ама - на. Доживяхме и това да видим. Нямаше как да не поканя моята гостенка да изрази мнението си за идеите на отдел "Планиране". Анонсирах го като "включване от безпристрастен оценител". Тя добре го нареди. Постигнах основната цел: тя да излее насъбраната агресия и негативизъм върху някой друг. Чудесно. Не мога да не я почерпя един "Оризон", щом заема моята позиция. Придърпах я пак към диванчето да си го разделим. Ама "Оризон" без чай е нещо като лятна почивка без слънце... А аз знам един човек, който прави уникален чай. Дълбок и плътен вкус - красота. Милата седи, пърха с мигли. Отначало не вярваше, но за няколко минути я убедих - да отиде при финансовия директор да му каже да ни направи два чая, от неговите. А ако той нещо се запъне - да каже че аз съм я пратил.

   Пет секунди. Десет. Двайсет.. Хм? О, да, ето го - нечовешки вик огласи коридорите. Тъкмо се бях притеснил. Влита финансовия директор и подбутва пред себе си горката мома. Аз хапвам "Оризон" и се наслаждавам. На горкия вече са му кървясали очите, а даже не наближава обедната почивка. Ако продължава така ще си докара някой инфаркт. Издебнах момент, в който той се опита да си поеме въздух от крещенето, за да продължи наново и го подхванах че се върти някаква идея за химикалки и искам нашата служителка да му я представи. Така, да я нахвърля на бързо: плюсове, минуси. Да има време той да я обмисли преди да му се стовари на следващото заседание. Съвсем неподготвен го хванах, той не очакваше от мен да чуе за химикалки. Шашардиса се - чак табелката на вратата проверява, да не би да е влязъл при директора "Планиране". А мадамата видя потенциалното си спасение от ситуацията и почна да запълва ефирното пространство с информация: колко километра пишела една химикалка, как хората ги ползвали неразумно и не в пълен потенциал, как това били излишни разходи, как ще им ги зачисляваме, колко сме щели да спестим, как имало огромен потенциал, как щяло да се отрази на пестенето на хартия и лепкави листчета, а това от своя страна - на екологията. Финансовия директор слуша, мига, слуша, мига. Пита няколко пъти "Ама това сериозно ли?", оная го убеждава че няма шега тук и продължава. А аз пригласям, докато хрупам "Оризон": "За химикалковата банка му кажи, не се стеснявай!". Горкия човек по едно време се обърна и понечи да излезе, без да дочака финала. Май искаше да се свие някъде и да умре на спокойствие. Извиках му да почака и да изслуша всичко, щото и без друго сме планирали да уволним това момиче в сряда поради несправяне със задълженията в изпитателния срок... няма да има друг шанс, а тя с тази идея може да ни промени мнението и да уволним някой друг вместо нея...

   Трябваше да й видите изражението, когато финансовия директор спря, изслуша ме с гръб и продължи да излиза без да отрони и дума. Оная се срина психически. Седна на диванчето, погледа й бе някак празен, вперен в нищото и каза "Вие всички сте луди". А аз я успокоявам - че на нея ще й е по-добре на някое друго работно място, в някоя друга фирма, където всички са нормални. Даже няма какво да чака, може да изпревари събитията - да напусне по собствено желание, вместо да чака унизителното "несправяне със задълженията". Тя продължава да гледа в нищото. Въй, счупих я. Тц... оф, кекава младеж. Добре, ще си я поправя. Оглеждам наоколо. Папрат. Исторически папрат, за него мога три епопеи да напиша, но не ми хрумна как да го ползвам. Телбод закачен на тавана. Хммм... не. О, по дяволите. Прошу прощения, Лера Николаевна - жертвата е голяма, но е за добро дело... извадих бутилката ликьор «Мока», дето я чаках две години от "Почта России".

   Наливам и ми се къса сърцето. Подавам й чашата, а оная - не ще! Дълбоко ме засегна за момент. Аз й давам най-ценното си, тя се цупи. За момент си помислих дали да не я уволня наистина. Поех дълбоко въздух и кротко, ама много кротко й казах че ако си пийне и се успокои ще й помогна да си запази работата. Щом пък чак толкова много значи за нея... Тя ме гледа недоверчиво, а аз продължавам да твърдя - пътя към запазване на работата й е да си глътне. После ще изработим план. Облиза. Услади й се на гадината. Сипах й пак. И пак. Хубаво било? Не думай. Накарах я да ми разкаже на кратко къде работи, какви са й отговорностите, как мисли че се справя. Ами всичко е много добре, изпадам в недоумение защо ще я уволняват поради несправяне. Освен че ми изпи почти половината бутилка ликьор. Отивам до компютъра си, поглеждам екселската таблица запълнена с RAND() и й казвам "Ето, все пак си в списъка...". Дори я виках да дойде да види сама, а тя не иска - щяла да види и другите в списъка... не било етично, нямало да може да запази тайната... Ох. Очарователно наивна е.

   Гледам я - не се е отпуснала съвсем. Не е пияна. Да не е изветряло това нещо в бутилката, докато се е търкаляло по пощенските станции?!? Или тя е прикрит алкохолик и има толеранс?!? Даже не се наложи да я убеждавам да глътне още. Пак че не засмука бутилката като прахосмукачка, ами имаше някакъв свян и си наливаше в чаша... Изчаках я да привърши, хванах я за ръчичка и я повлачих към офиса на директорката на ЕйчАр. Влизам с шут и заявявам че аз не позволявам този добър и съвествен служител да бъде уволнен! Ама сме нахълтали по средата на телефонен разговор, съдейки по изпепеляващия поглед и настъпилата тишина. Отсякох "Разбра ме, нали?" и изчаках за кимване. Мамка му, това ще ми струва скъпо. Няма да се размина само с публично изтръгване на сърцето, за да бъде сготвено на бавен огън със задушени зеленчуци.

   Отстъпихме в моя офис, където обявих победата за абсолютна и направихме импровизирана триумфална арка от папратите, под която да мина. От ликьорчето е останало малко. Тя си налива чаша и ми подава ми бутилката да вдигнем тост. Гледам че за мен е останало на дънцето, половин глътка... колкото да си опитам, нали. Тогава влита директорката на ЕйчАр. Фиксира с поглед алкохола, зае нападателна позиция и замръзна. Добре. Инстинкта й за убиване явно се базира на движение. Ако стоя абсолютно неподвижно вероятно ще загуби интерес и ще се махне. Напрежението във въздуха можеше да спести месечна сметка за ток на четиричленно семейство. Не издържах, мигнах. Яростта се отприщи. Бил съм гадина, изрод, напил съм горкото момиче, сега да съм я закарал у тях, тя щяла отпуска да й пусне, а от утре да съм се правел че не я виждам и да не съм я доближавал. Добре, харесвам предизвикателствата! Ей, не биваше да й отговарям. Взе ми бутилката с половинката глътка. Ненужна жестокост и нехуманно отношение!

   Повлачих "горкото" "момиче" да я прибирам. Охраната ме видели по видеонаблюдението, извадили колата на предна позиция, запалили я... товаря, тръгвам. Тази наистина се е напила. Със закъснение ли я хвана, какво - не мога да ви кажа. Като се качи в колата, прещрака на цяло, все едно котка на ударна доза валериан. Много интересно го формулира, да видя дали ще се сетя точно: "Ти ще ме водиш някъде да ме изнасилваш". Това констатация, въпрос или покана е? Ама естествено че ще я изнасилвам, само да я заведа у тях и направо съм почнал... дано да не забравя по пътя и да взема да си тръгна. Голям пропуск ще е. Ама не можело да я изнасилвам у тях, някакви семейни драми с майка й, някакви чудеса които честно - даже не се опитах да изслушам. Значи ще я изнасилвам в хотел. Не искала да я изнасилват в хотел. Не бе, честно... на какви жени попадам? Не можеш вече и да се пошегуваш с тях! Заявявам че няма да я изнасилвам, защото с нейните претенции към изнасилването ми е убила желанието. И това не разбра! Дишам, дишам. Успокоих се. Повторих си че мадамата е леш пияна, простено й е. Иначе вероятно е добро момиче. Съгласихме се че ще я карам към вкъщи, макар че имах някой задръжки:

   Life lesson 219: Don`t let them know where you live. Your home may be your castle but they might seige it...

   И потенциално:

   Life lesson 1061: Live a happy life, avoid disasters - don`t fuck crazy bitches.

   Решавам че ще рискувам и организма ми не ме подведе! Ама как хубаво се познавам само. Прибираме се, ама аз съм спал само час и половина за последното денонощие. Системното недоспиване е кофти, ходиш леко като зомби. Ориентирам я на бързо кое къде е, окуражавам я да се чувства като у дома си, пък аз да му дремна. Тя си помисли че е номер, ама - не. Унасям се в сладка дрямка, но оная ме бута: "Ти с дрехите ли спиш". Ми да? Само за двайсетина минути, сън за бодрост, а ако се съблека - после няма сила която да ме вдигне от леглото и да ме върне на работа. То дискусии, то разговори, не ме оставя да спя. Съблякох се само и само да млъкне. Пак не й се вярваше че ще заспя. И тя щяла да се съблече, не можело да ме остави сам. Ама да прави каквото иска - затрупах се с възглавници. Аз лежа, тя седнала до мен. Дали искам масаж? Давай смело. И като съм откъртил... А аз трудно заспивам, но заспя ли и всички системи се изключват. Може с бормашина да пробиваш до мен и няма особен шанс да ме събудиш в първите няколко часа. Единственото което ме буди са няколко руски военни марша, явно по изграден навик.

   Отворих очите по едно време, оная се е вкопчила в мен и спи. Май ми е изключила алармата. Само си я донаместих, че ми беше смазала ребрата и пак откъртих. Втория път като се събудих вече я нямаше вече. Много добре ми дойде съня. Прекрасно се спи с тая. Веднага ме хвана идеята да си намеря sleep buddy. Значи то fuck buddy не е лошо, но е сравнително трудно. Sleep buddy вече е някакво следващо ниво - хем трябва да е от по-красивите, хем да се спи добре с нея, хем да не я подкараш в просъница и да я demote-неш до fuck buddy... хммм... Дойдох от осем вечерта да си доработя - тъкмо няма кой да ми пречи с чайчета и химикалки, но не мога да си го избия това от главата.