Пикап, ефективни запознанства, флирт и свалки (Pick-up Project форум)
Декември 06, 2021, 03:57 *
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията


”Корабът е на безопасно място в пристанището, но той не е построен за това." - Грейс Хопър

Начало
Правила
Търси
Вход
Регистрация
Най-нови
Страници: [1]
  Изпечатай  
Автор Тема: До морето и обратно  (Прочетена 916 пъти)
Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +49/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 64



Профил
« -: Август 01, 2021, 13:31 »

   Мило дневниче,

   В последно време нещата взеха да се получават прекалено лесно, прекалено еднообразно - няма какво вече да те впечатли, изгледал си целия сериал и ти е леко скучно. Добре че е другаря Иванович да си спрятаме състезания - последното беше кой най-бързо ще спи с повече от една, като сбора на годините им да е максимално близко до възрастта ни. Демек - с две. Нещо като Blackjack, ама с жени. Неравна битка, загубих. Кума е по-дърт и му излиза сбора... недомислена работа, също като ония път дето пробвахме кой ще доведе на обща вечеря жена с по-големи мустаци. Как се мери мустак на жена, а? На нас тоя проблем не ни е хрумнал - всеки е намерил някаква рунтава и я води. После цяла вечер се гледаме въпросително с Иванович, никой не признава загуба. Той неговата даже я наеба и донесе косъм, а аз я нямах тая смелост, тая самоотверженост - загубих служебно... и пак скучно, мама му стара. Претръпнал ли съм, к`во?

   Като се обади бат Станчо даже не знам защо му вдигнах. Не бе, какво ще лъжа - с нови прайваси протектори съм на дрънчалките, дето са толкова добри че даже аз трудно виждам какво пише на екрана. А и трябва да се вземе в предвид че не съм го вкарал в списъка като "Бат Станчо", ами със загадъчното име "Ебахти Простото Същество". Та докато успея да прочета и вече нямаше време да се чудя дали да вдигна или не... рискувах, отговорих. Така не съм се прецаквал откакто на руската граница митничарка си поиска кеш с думите "На кофе", а аз реших че съм толкова готин че ме кани да пием по кафе и си мисля "Какво стана тука, аз от границата ако почна да ги плющя - нататъка ще е страшно". Първо тя беше изненадана, после аз бях изненадан... И с бат Станчо така се развиха нещата - първо аз бях изненадан че е той, после той се изненада че въобще съм му вдигнал. Той обаче премина в настъпление: загубил съм някакъв облог през лето Господне две иляди и четвърто, а давност - няма. Почнах да изтръпвам. Какво ще измисли бат Станчо, той е Ебахти Простото Същество - контрареволюция ли ще правим във Северна Корея или ще разтапяме Северния Полюс с подръчни материали за да наводни мазето на тъща си?

   Но загубения облог си е загубен облог, не може да се отмяташ. Ония ден продавачката в магазина ме закача - щяла да ми сложи покупките в една торба: хем по-екологично, хем като ги нося да се изкривя на една страна и да ми трябвал масаж. Раздава го high risk, high reward... После горката лази на четири крака да ми събира покупките от пода. Тоя спомен ми изплува. Не може продавачката да излезе по-стабилна от мен, тъй че посрещах терористичните искания челно. Ама бат Станчо прекали - събрали се да ходят на море и се налагало да отида с тях. Така, да вдигна малко нивото, че се събрали предимно тъпи и грозни, не отивало на добре. Хм. Трябваше да се жертвам, а и някак странно съвпада с нуждата ми малко да разпусна. Бат Станчо прати присъствен лист: около пет-шест мъже и над десет девочки. Бахти, ние отиваме на море, а ще си водим жени. Тотално сгрешена концепция, ама трябваше някак да се препотвърди защо е записан като "Ебахти Простото Същество", нали? Обяснявах концепцията за ебане по настоящ адрес - не и не, не поема, ще водим и девочките...

   Една част от групата с мотори, друга част с коли - засърбя ме да извадя Пишкоудълителя, да му се отвее прахоляка. Щото алтернативата е да се тръскам като чувал с картофи и да слушам монолози за вълнуващия живот на листните въшки извън размножителния им период. Брейн демиджа ще превиши допустимите норми, затова формирах мъгляв план: ще си изпердаша до Бургас както аз си знам, ще звънна на моята морска бивша, че имам да й връщам лайна с лопатата и когато групичката ме подмине - ще ги застигна в гръб към Слъбря. Ма гениално! Звъня на жената и я вкарвам във филма: стар приятел в нужда, дълг имам да му връщам, заминавам още утре сутрин, даже може и тая вечер да е! Но не уточнявам в какво се изразява дълга, щото нямам намерение да претърпя изненадващо кастриране с подръчни материали. Жената врещя малко, накара ми се колко било безотговорно да зарязвам всичко, после загуби вътък и омекна - знаела колко били важни за мен тия неща. Ала бала, шматка. После писах на бившата да се приготвя че идвам - има няма петилетка не сме се чували, тотално я бях игнорирал, а тя милата пише ли пише... сигурно си е помислила че е предозирала като е видяла съобщение от мен. Посмях се на потенциалния ефект, пък после зарадвах двама техници от втора смяна - извънреден за нощна смяна, че да полират хубаво Пишкоудължителя и да му намажат веригата, да ми е готов за сутринта. Звъннах на Чичо и му обясних как трябва да релаксирам малко, щото ме е претоварил с отговорности и ще взема да изчаткам съвсем, а НИЕ не искаме аз да изчаткам съвсем... лесно се съгласи че не искаме. Накрая звъннах на работа в стил "Помните ли как последните седмици не идвам? Е, следващите дни даже и по телефона не ме търсете". Ама всичко се нарежда идеално. Аз съм човека с плана.

   Късно вечерта ми звъни някаква Мариана. Ама защо нямало да карам с групата? Почвам да обяснявам - на един ще му свърши бензина, ще спрем, на друг ще му се допикае, ще спрем, на трети ще му се зацапа визьора, ще спрем, четвърти ще го засърби гърба, ще спрем, пети ще ожаднее, ще спрем.... енти ще си загуби десния ташак по пътя, ще се връщаме да го търсим половин час и още толкова ще му го пришиваме... Десет километра - спри, десет километра - спри, десет километра - върни се петнайсет за ташачето. Посмяхме се, съгласи се че точно така ще стане. Ама тогава тя да карала заедно с мен, щото и тя била с пистов и не искала вече да кара с групата след тоя нов поглед върху ситуацията. А? Чакай бе, аз само за едно Марианче се сещам с пистов. Рекох й веднага да праща снимка на мотора или на задника си. Оная туш. Ми аз само това съм виждал и то за няколко секунди докато я подминавам: задник и мотор. После само слушам "Ти що отвя Мариана, що не покарахте заедно", чак ми е втръснало да го чувам. Та ако хване да ми праща снимки на цици или лице - няма шанс да се сетя дали е тя. Оная прати снимка на мотора си. Е, значи ще карам сам, като е такава несериозна. Отрязах я, спрях да й отговарям, а оная след двайсетина минути прати снимка на задниче по прашки. Ой, на батко микродупенцето. Порових минутка из нета, ама не успях да намеря снимки свързващи задника с фаца. Домързя ме, ще рискувам, прекръстих се два пъти - аз, дето не съм от вярващите - дано Марианчето не е от най-големите крокодзъбели, позволих й да кара с мен.

   Пристигам на работа за пръв път от много време, чак бях забравил пътя откъде е - недоспал, примляскващ, още с бръчки по лицето от чаршафите. Бахти анархията, откакто не ходя редовно там: охранителите налазили Марианчето. Щото тя примерна... дошла в точния час, готова за път, все едно аз няма да закъснея. Получиха усещане за инстантна вазектомия като ме видяха: един се затича да ми разтоварва екипировката, друг да ми вади мотора, трети да ми паркира колата. Ами добре е Марианчето, може би седмичка, предимно заради микродупенцето. Ако хвърли един грим и готини дрехи може и по-нагоре да се класира. И е енергична, дейба - колко енергична! Подскача наоколо, хлопа й устата като комарник на буря, аз още съм на етап само едното око да е отворено. Дръпнах я настрани да й разясня ситуацията: като кажа - тръгваме, като кажа - спираме, като кажа - зареждаме, като кажа - пикаем, като кажа - отвличаме Папата от Ватикана, изрязваме му лицето, дегизираме се като него и премахваме оная глупост дето не трябвало да се прелюбодейства; без възражения, без волни програми, казвам и се изпълнява. Поусмихна се, не я били излъгали за мен. Погледнах лошо, но реших да не събирам имена и адреси на казващите. Що да си почваме деня с лошо? На моренце отиваме!

   Екипирахме се, измъкнахме се до магистралката. Ебахти готиното каране по магистралката, бях забравил Пишкоудължителя как мачка! Музиката дъни в ушите: тука ще минем по разделитената линия между двете коли, тука по непрекъснатата между мантинелата и колата, тоя охльов заспал ще го вземем от дясно щото си мисли че е платил абонамент за лява лента и няма какво да го застигне за три секунди, двата тира дето се изпреварват ще ги отсвирим през аварийната лента, дай пак по разделителната между колите, бай Стамат с четвърт вековния Опел се шашна и скочи в аварийната въпреки че е сам на пътя в дясна лента - да направи място: трябва да му метнем за поздрав... ше намалим до двеста и петдесет да му дадем палец нагоре за това че гледа половин километър назад в огледалата!

   Намалих и тогава мернах някакви фарове зад мен. Мился си - "Ще да е някой бахти коравия рейсър, иска да пробваме". Чак после сгрях. Ей, даеба. Марианчето. Забравил съм че е зад мене. Като ме стегна, като се притесних... метнах й да мине отпред. Послушна, минава. Намали темпото - до около двеста и осемдесет на правите. Да сме покарали двайсетина минути, когато някаква шматкава баничарка се опита да я натисне при изпреварване в мантинелата. Ооох. На чист рефлекс вдигнах дясната ръка и му отнесох огледалото, че ми изтръпна всичко до лакътя и не успях да увисна веднага на спирачката. През това време Марианчето понамалила и маха да продължаваме. Тоя с баничарката сипа сол в стари рани, трябваше да го отбия и да изкарам един опресниелен курс по лицево-челюстна хирургия върху него, ама аз - не, културен ще го раздавам, Марианчета ще слушам. Още не ми се е нормализирало кръвното и от слушалките се разля Чичо Оззи с неговото "I can't seem to see you baby although my eyes are open wide...", започнаха светкавично да ме заливат неподходящи спомени, главата олекна...

   Така, това вече ни се е случвало - предприемаме спешни контрамерки: крещи, акивирай мускулите. Тъй рече медицината за това състояние. Крещях на воля в каската, вкопчих се с крака в мотора до болка, навих ръчката и се доизстрелях напред. То няма и много вътък на двеста и осемдесет. Особено като минеш триста и двайсет усорението е тип континентален дрейф: триста двайсет и шест... и сеееедем... и ооооооосем... Вибрации от двигателя, визьора също вибрира, тия пред мен някак смогват да се дръпнат от пътя ми щото нямам намерение да ги заобикалям. С един нещастник за малко щяхме да сглобим иновативна Мерцемаха. Определено може да вземе някой друг урок от бай Стамат с Опела. Дем ит, Кольо, не помага... все още спомените се прокрадват по един, по два. Главата олекна още, периферното зрение взе да изчезва, въздуха започна да свършва. Времето ми изтича. Аварийна лента, съдинител, свободна, пускай газта - двеста, сто, стоп. Степенка, махай каска, дишай. Няма дишане, всичко започва да се върти, един кадър го има, следващия го няма, фреймрейта не е окей, трябва да се подпра на нещо. Пресягам се към мантинелата, Марианчето се появила отнякъде. Светлините изгаснаха.

(./.....)
Активен

Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +49/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 64



Профил
« Отговор #1 -: Август 03, 2021, 12:36 »

   Тъмно, никакви спомени. Какво става, кой съм, къде съм, защо всичко е черно? "Умираш" - отекна някакъв вътрешен глас. Да бе, да, как ще уми... Преминах офлайн.

   Тъмно, никави спомени. Оооп, картина с едното око. Какво е това, да го еба? Асфалт. Защо гледам асфалт от пет санта? Абе какво става тука? "Умираш" - отекна някакъв вътрешен глас. Хааа! Тогава нека да... Пак офлайн.

   Тъмно, никакви спомени. "Умираш, умираш, умираш" крещеше нещо. Вярно, умирах. И преди малко май пак умирах. Причина? Отворих рязко очи. Небе. Облаци. Пак офлайн.

   Тъмно, никакви спомени. "Умираш" напомни вътрешния глас. Отварям очи и поемам дълбоко въздух с усещане сякаш не съм дишал поне минута. Чак тогава осъзнах - не усещам нищо. Няма ръце, няма кака, няма тяло. Контролирам само клепачите си. И то - трудно. Не дишам! По дяволите, не дишам! Не мога да контролирам дишането! Паника. Пак офлайн.

   Тъмно, никакви спомени. "Умираш" оттегчено заявиха няколко различни гласа в набор от тоналности. Зациклил ли съм? Кой цикъл е това? Пети? Десети? Помня ли всички? Или е за първи път? Deja Vu ли е или... Пак офлайн.

   Тъмно, частични спомени. Отворих очите и веднага ги затворих. Power saving mode. Така, умирам. Окей съм с това, но - защо умирам? Елементарен посттравматичен стрес ли ще ме гътне? Ядосах се. Болка в лявата ръка. Я, аз имам лява ръка! Изпраска ме адреналин. Окей, сега е момента, ше ти е*а майката и на умирането - раз, два, три: отворих очи, завъртях се по корем. На ръце, подпрях коляно, започнах да се изправям. Като някакъв стар ръждясал терминатор, дето са го пръснали на части и сега се самосглобява.

   Отварям очи. Отново виждам зуумнат асфалт. Мама му стара, пак съм минал офлайн при изправянето. Ставай, ставай, ставай! Вдишах дълбоко и се изстрелях към изправена позиция с всички сили. Цялото тяло е изтръпнало, всяко мускулче. Никога не бях усещал изтръпнал гръбначен стълб - целия тлееш на въглени, докато те жулят със шкурка осемдесятка. Ново вдишване. Ей, яко! Вече ми се събират две вдишвания едно след друго без припадък. Вероятно имам демидж, лявата част на тялото, нещо го няма баланса там? Поглеждам: Марианчето се хванала и увиснала за мен, опитва се да ме дърпа надолу, краката й се мятат из въздуха. Ми тя няма петдесет кила, как ще я усетя при изправяне? Свалих я на земята като мръсно коте. "Марианче - извинявай, за момент ме повикаха от другата страна - доскучало им за мен, та да се видим за малко. Ама пак се върнах, продължаваме нататък". Върнах й няколко кичура на място, че я бях орошил като махленска котка и й казах да тръгва напред, аз ще я настигна. Опита се да спори, ама не й се получи.

   Марианчето като тръгна - почнах да се хиля. От лудост. Мамка му, щях да се гътна! Раздавах го небрежно, да не я плаша, а като останах сам вече някак ми беше претръпнало. Това ли е? Малко съм разочарован - нямаше тунел, нямаше светлина, нямаше бай Пец, даже не ме посрещна баба ми с палачинки... Добре че преди това минахме "Траянови врата" малко да изрежем моторите, поне звук да чуем. Извадих от миниатюрния багажник комплекта за спешни случаи дето жена ми ми го сглоби. Късно е вече, но все пак си нахлопах stimpack-a: епинефрин, атропин, тестостерон и още някаква спринцовка дето я е написала "МОЩ : )". С усмивчица, дейба. Забавна жена имам, затова съм я взел. Обича да дава задания на лаборантие да мешат разни неща, а аз не й забранявам - нека се радва, нека експериментира. А как мразя инжекции, чак не е истина. Било е интересна гледка за преминаващите: спрял някакъв на аварийката и си бие инжекции една след друга, псувайки. Тоя stimpack направо ме изстреля в ниска околоземна орбита. Жена ми явно не се шегуваше като ми каза "Не си страдал достатъчно, че да те оставя да умреш". Чак после прочетох че спринцовките били номерирани и трябвало не да си ги нахакам от едно до четири, ами ако първата не помогне след малко да премина към втората... Карай. За следващия път ще знам.

   Бая време отне да настигна Марианчето, беше взела стабилна преднина. Спираме за гориво, лочим по литър вода и я вкарах я във филма. Тя горката се е вкарала де, постоянно ми налита да ме прегръща, през десет секунди пита дали съм добре. Май малко се е стреснала. Казах й че имам работа в Бургас, а не искам да я водя че може да стане грозно, тъй че се разделяме там, после ще я намеря. Марианчето подскача - ама да се притеснявала ли за мен? Убеждавам я - ще се оправя. Ама тя щяла да дойде и да стои настрани и ако има нещо да помогнела... Настоявам да не идва. Не и не, щяла да дойде с мен в Бургас, притеснявала се. Да еба, как да я заведа при бившата?!? Едва ли и двете ще се навият за тройка. Ей, вдигнах ръце - казах й че няма да ходя в Бургас, само и само да се успокои и да млъкне.

   На кръговото в Бургас до гробищата - само я изчаках да излезе по изхода за Слъбря и я финтирах: не излязох след нея, а с ускорение ударих коляното до изхода обратно към Бургас. Бързо отворих една дистанция напред в града и забих в кварталните улички, за да стана тотално неоткриваем. Марианчето звъни на пожар. Тц, няма мацка, няма кой да ти вдигне. Писах й да продължава към хотела и да пие сокчета там, а аз ще си свърша работата и ще дойда. Блокирах я, за да няма драми. Звъннах на бившата да видя къде да се засечем - тя на майната си, отне време да я намеря. Ирена. Така де, Райна. Но не може да казва "р" и не успявам да се въздържа да я гавря, та й викам Ирена. Много се бяхме харесали и взели, няколко години бяхме изкарали заедно, докато не реши да почне да засмуква милионерски пишки с задник. Като два киловата прахосмукачка е отпред, три и половина киловата отзад. Ммм, мили спомени. Как се променят хората като ги удари златната треска!  А това е същата, дето донесе два големи буркана люти чушки да се надяждаме. Романтична вечеря - аз, тя и бурканите люти чушки. Ядем, избива ни студена пот по гръбначните стълбове и се гледаме в очите влюбено. На сутринта се бях събудил от някаква неконтролируема ядрена реакция в корема, тичам към кенефа, влизам с шут а Ирена се е сгънала на две върху фаянсовия трон, вие като вълк и гледа жално от ниското. Сместихме се двамата. Ей т`ва е сплотяване на отношенията, не някакви посещения при семеен консултант - "Ирено, не му давай толкова ряз, пльоска и ме пръска". Мда... а после разправя "Мъжа до мен трябва да има поне десетина милиона". Пф.

   Ефектно спирам на предна гума срещу нея, а тя не трепва - чак студена пот ми изби по задника че тъпото Пирели Диабло ще изтърве и ще се сурна като идиот в краката й, та после ще я тикам в инвалидна количка из Морската от чувство за вина. Е, ми нямах доверие на техниците да закачат хубавите гуми, седи си новия комплект и чака от месец. А Ирена се облегнала на някакво лъскаво четириколесно: миньонче метър шейсет и пет, по бая изрязан бански, отгоре наметнала полупрозрачно перде от соца, косата виолетово-синьо-бяло с тук-там бледо зелени кичури... и тез сини оки... как ги бях забравил тез сини оки. Ама е позавяхнала, не може да се мери с днешните двайсет годишни. Вчерашна кифла: дни на отминала слава. Прехвърлям каската на лакътя, опъвам задните степенки и мятам да се качва като я приканвам с: "Чикалета, хоп хоп". Добре че не знае какво е Чикалета. Ама пак се опъва, не ще. А, добре - значи си тръгвам. Правя рязко половин метър напред и спирам щото тя е застанала да ми препречва пътя. Посочвам с очи към задните степенки, Ирена въздъхна, заключи си колата и се качи. Чак после се сети да пита къде отиваме. "Как къде ма, Ирено? На почетна обиколка, да види цял Бургас какъв задник ще поря довечера". Попищя малко, отвикнала ми е.

   Ама наистина начесах егото - каската на лакътя, кифлоча си изпружил задника и парадна обиколка из града с двайсет. И да прегрея двигателя - заслужава си парите! Изтекоха им очите на пешеходците от мъжки пол, предизвикахме няколко семейни скандала, дадохме материал на чекиджиите за самотните вечери, даже един катаджия ми даде лайк на живо още преди да забележи че съм със скрит номер. Мернах някакво заведение с люлки. Тука ще сме. Отбих, обясних на Ирена че сядаме. Звънна някаква нейна приятелка, вдигнах вместо Ирена - говорих кратко и ясно "Ирена е заета, в момента я клатя. Въпроси?". Нямаше въпроси - като я доизклатя да звъннела обратно. Ми нема да е скоро... Ирена почна да ахка и да охка: ма колко съм бил пораснал, ма като Хълк съм бил станал, ама ние защо толкова време не сме се виждали, ама колко бил готин синковеца ми, що не съм й приемал предателството във фейсбук... така де, приятелството - тя искала само да гледа снимки, даже с жена ми били приятели. Да, щото жена ми не знае коя си, иначе щеше да ти е направила лоботомия преди да разбереш какво означава думата... ама какво да й го обяснявам - клатя си и си правя вятър на устата със сервитьорката, тя някаква малолетка:

      - Избрахте ли си?
   Поглеждам към Ирена:
      - Принципно съм избрал - погледжам пак сервитьорката - ама може да си сменя избора. Така като ме гледаш какво ще ми предложиш?
      - Ама за пиене или...
      - За близане
      - Сладолед не предлагаме...
      - Нямах предвид сладолед

   Ирена скочи: идиот, остави момичето на мира, стига с тия простащини. Тихо ма, Ирено, нали те клатя - стой мирна и не лай. Обаче Ирена уби кефа от мъчението на сервитьорката, каза й за пиене нещо да ми предложи.
   
      - Лимонада от маракуя...
   Не бе, тая сериозна ли е?!?

      - Че хубаво ли е с мара...КУЯ?
      - Да, на мен ми е любимото!

   Ирена вече ме е хванала с две ръце за гърлото и стиска, че да не мога да отговоря. Питам човешки - аз какво да направя че момичето харесва мараКУЯ? Тя харесва мараКУЯ, а пък аз страдам. Къде е справедливостта? Ирена поръча вместо мен: вода с лимон, да не ми гледа доволната физиономия. Пф, като ще ми копираш ходовете поне го прави със стил... Аз на нея й поръчах мараКУЯ с две сламки, щото с една вече съм я виждал как се справя. Еми хвана ме любопитството. Поклатихме се на люлката, изпих й маракуята и като чух "Знаеш ли какъв нов апартамент си купих" ми се задейства системата за ранно предупреждение. Другаря Иванович за тоя момент ми е дал хапчета - пишкодръви. Той много пъти ми е давал, а аз все недоверчиво се отнасям към тях и си ги колекционирам, както едно време си колекционирахме картинки от дъвки Турбо. Даже си разменяхме с един тип, та не знам какви имам. Ама усетих че сега е момента - три хапчета набарах. Различни. Изпих ги всичките - за всеки случай. Може едното да не хване, второто да е изветряло, та поне третото да даде малко мощност. На пук и трите сработиха, дейба късмета. И за да е готино: по-рано от очакваното. Влача Ирена към мотора: "Давай, че умирам от любопитство какъв е тоя апартамент".

   Близичко беше. Зарязах мотора барабар с ключовете на него, щото то се не трае. Ирена обаче непреклонна. Две крачки назад, свалям ключа, свалям двете GoPro-та и Ирена подскача "За какво са ти тия камери". Вече съм възмутен - до преди секунда обясняваше как на нещата им пораствали крака в Бургас, сега защо съм ги свалил? Напирам на вратата на входа: "Порно ще снимаме, Ирено". Лепнах я още по стълбите, не знам как усяхме да завършим прехода до втория етаж.

   Бах тия хапове, кума не се шегува - разбих я, направо я обърнах с хастара навънка. Такова дранье Ирена скоро не е преживявала, съдейки по непрестанните писъци на койот скочил в кактусите. Доволен от резултата я поглеждам победоносно, замислям се и казвам на висок глас "Ако умреш - умреш, какво да се прави" и пак я лепнах. Сериозни хапове, а имам още няколко в резерва у джеба. Къмто четири следобед Ирена вече е в състояние само да мига и да получава неволни конвулсии. Рекох да й дам малко да глътне въздух, звъннах на бат Станчо, да видя да не са ме забравили.

      - Къде сте бе, лешпери?
      - Подминаваме Гурково...

   Ай, ай, ай - тръгнали по подбалканския. Горканчовци.

      - Бат Станчо, вече шест часа пътувате, до мръкване дали ще сте тука?
      - Брат... спираме...

   Say no more. Съчувствам. И като пита ние с Марианчето кога сме пристигнали... се сетих че аз съм с Марианчето бе... Оф. Затворих, обясних на Ирена че е било грешка да правя секс с нея, щото сега не излежда кой знае колко добре, ама заради добрите стари времена съм я съжалил и затова съм я изтапанил. Видял съм че е имала нужда, услужил съм. Малко й подкопа самочувствието, ама не се върза до краай - виждала се е скоро в огледалото. Обясних й че заминавам при Марианчето, обясних й за микродупенцето, а тя "Оле, те гларусите вече са я изяли жива, така ще се е нагълтала че ще й излиза през ушите, няма какво да ходиш...". Ей, притесних се за Марианчето. Да не вземе да оглушее. На мотора и гледаш: Бургас - Слъбря по жипиеса за единайсет минути съм го взел с целия му трафик, кръгови и остатъчна ерекция, средна скорост от скромните двеста и единаасет...

   Разблокирай Марианчето, звъни, търси тоя хотел... оплетох се. Като почна да ми вдига, Марианчето рече че не знае как се казва хотела. Ама ми праща локация. В Равда. Не бе, не - излез виж име на улица, име на съседен хотел, нещо, не може да си в Равда... улица "Дюни". Дейба, това е в Несебър, сигурна ли си? Сигурна. Добре - развъртях ръчката. Улица "Дюни" си оправда името - разорана за ремонт. На кратери. Вкарах предната гума в една дупка и мотора подпря. Тц. Слизай, дърпай, бутай, мести. Половин тренировка направих докато го извадя и прекося улица "Дюни", а машинката е под двеста кила. И няма Марианче. Звъня пак, оная хърля огън и жупел: така ми се падало щом съм я бил блокирал. Нямало да каже къде е. Лапешки изпълнения.
   
   (../.....)
Активен

Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +49/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 64



Профил
« Отговор #2 -: Август 04, 2021, 13:24 »

   Пак звъннах на бат Станчо - метнах го че съм излязъл да се проветря и съм забравил кой беше хотела, не съм си пил гинкоприма. Оказа се че съм минал поне три пъти покрай тоя хотел. Издразних се, паркирах централно. Скочубрите на рецепцията рекоха че сме запазили осем стаи и това е момента в който осъзнавам че ще спим по двойки. Усложнява рандом ебането, ама това е проблем за по-нататък. Сега трябва да пооправя малко нещата с лапето. Забирам сладоледи и се качвам към стаите. Триста и четвърта. Нахълтвам, Марианчето по потниче и къси панталонки. Невъзмутимо изсипвам сладоледите на масичката до леглото, опъвам се и почвам да разопаковам един. Оная трескаво дърпа чаршафа и се прикрива, все едно няма да я видя по бански след половин час.

   Разясних й от легнало положение че триста и четвърта се пада моята стая - решил съм го преди няколко секунди, ама ако иска може да ми остане на гости и да хапне сладолед. От диетичния съм взел, с вкус на млени трици. Поцирика малко, ама се примири с идеята. Преглътна поражението с един сладолед, седнала на далечния край на леглото, още загърната с чаршафче. А аз се заемам да разкарвам екипировката, щото за пореден път се варя в собствен сос. Марианчето гледа с интрес, пита стриптиз ли съм щял да й правя. Свалих горницата, свалих долницата. Отдолу всичко мокро. Ами продължаваме - свалих тениската, свалих панталоните. Останах само по бельо. Марианчето леко повдигнала веждите. "Нещо не е наред ли, Марианче?". И тя след дълга пауза "Не, не, супер си... ама си си обул гащите наобратно". Поглеждам - те с шевовете навън... Бляяяд. Резил. Обясних че така се прави против уроки. Пу пу.

   Тъкмо потръгна разговора някак по-човешки, когато в коридора се чу дивашка шумотевица. Наш`те ора. Някакви нахълтват през вратата, аз по гащи обути наобратно, Марианчето по чаршаф, с бяло около устата... Никакъв респект на личното пространство значи. Мълвата се разнесе светкавично, при което цъфва някакъв - Мъглата ли беше, Облака ли... нещо газообразно беше, не му запомних прякора, а за име хич не съм го и питал. Пръч два метра притежаващ радиус на корема като за 45-та гестационна седмица с тризнаци. И гледа лошо. Той щял да спи с мене. Позачудих се от тоя небивал интерес, ама вдигнах рамене: "Леглото е голямо, ще се съберем. Само да знаеш че спя гол и ако случайно усетиш да те хващам и с двете ръце едновременно за задника - бързо се дърпай, че после няма да имаш запек три дена, пък аз ще бера срам". Ония попремигна, попремигна. Рече че ако го хвана за задника щял да ме смели от бой. Хехе, сладур. Върнах му: "Бой и ебане са ми двете любими неща, само да не излезеш несериозен и да припаднеш от първия удар, че искам поне малко да мърдаш като ти го нацепя". Дотърча бат Станчо да охлажда страстите и после ми сподели какъв му бил проблема на тоя - влюбен в Марианчето, ама тя нещо не му отговаряла на любовните трепети. Оф... детска градина.

   Разхвърляхме багажа от колите и бегом към плажа. Да хванем малко към осем вечерта, след тоя дълъг път... Голям кеф, набухах се във водата, отцепих навътре. Няма и двеста метра съм влязъл, та спрях да погледна към брега. Ония насядали по пясъка, само няколко нагазили до колене. Айде блъскай към брега да ги питаш какъв е проблема. Марианчето ме посреща: ама да не съм влизал толкова навътре, всички се били притенявали. Пф. Задърпах я към водата - не ще, студено й било. Да бе, цял ден прегряваме като термостат на джуган от 1974-та сега ви е студено?!? Развалиха плуването. Опитах се да им натъртя че ако ще влизат във водата само до коленете - да си бяха останали вкъщи, да си напълнят един леген с вода, да сложат малко морска сол и да си стоят потопени до коленете. Няма ефект. Стърчат като щъркели, а аз цапам по плиткото: я крокодил крокожу и буду крокодить... Пробвах да дръпна няколко момичета дето преплуваха наоколо - не греда, ами от дузпа в тъч. Слънчасали и те цял ден, аз сега да ги занимавам. Ми няма как да стане.

   Давай в хотела, душ, дрехи и съм готов да избухна. Част от групата заспаха, тежко им се отразил пътя моля ви се. Другата част издрапахме към Несебър да хапнем при мой познат - те се изпонапиха се, едвам ги прибрахме. Преживяхме само аз, бат Станчо, Мариана и две други девочки. Направихме си сбирка и почнахме с простотиите. Някакви бяха мрънкали че им били шумни моторите, да сме внимавали, та почнах да преподавам изкуството на войната: ползвай терена за свое преимущество! Какво имаме тука? Гларуси! Забъркахме консерва боб със варени жълтъци и малко от пръдливите протеинови барчета - оставихме ги на гларусите да се нагълтат хубаво. Летящи изроди, направо ще се взривяват във въздуха, хахах. Само трябва да ги научим да таргетират тия дето им пречи шума. Тихо, тихо и изведнъж свистене на пикиращ гларус, последващ взрив, хаха. Един гларус беше особено нагъл и ми хрумна да го хвана и да му завържа едно от GoPro-тата с тиксо, да снима как ще бомбардира в полет. После вземането на камерата обратно ще е приключение, ама кадрите си заслужават риска! Търча до мотора, двете камери ги няма. Дейба, откраднали са ги, Ирена беше права! Чак после се сетих че съм ги забравил при нея. Звъннах й - така и така, да ми ги пратиш по куриер? Не ще. Да съм отидел да си ги взема. Ммм. Ясна си ми, Ирено, няма да е сега. Загубихме инерция за забавления и заминах да си правя кардиото, ще тичам по плажа. Мариана и тя щяла да тича с мене. Да... изкара стотина метра, ама нямах намерение да я чакам, щото поне седем-осем километра имам да дръпна. Голям кеф - като прегрееш, лек завой, скок във водата, поплуваш стотина метра, излезеш и продължаваш с тичането. Ей, ако се преместя да живея на морето в такава форма ще се вкарам, че ходя да ги комплексирам по състезанията...

   Прибирам се в хотелчето: душ и се хвърлям да спя. Унесъл съм се и в просъница усещам как някой се тръшва на леглото, а след малко някаква ръка така полека полека ме пипа по ребрата. Ааа, тоа газообразния е дошъл да го еба! Хванах ръката, метнах я настрани, наринах малко чаршафи да има преграда, завъртях се се да не съм с гръб към евентуална следващо попълзновение и пак се отнесох. Отварям едното око след време, то вече съм наплашен: поглеждам силуета в леглото - няма го онова голямо шкембе, значи спокойно, не е тоя, пак заспивам. Вече е светло, отварям другото око, разузнавам: Марианчето била при мене, още кърти. Рекох да се позавия малко, дръпнах чаршафа, той па целия дойде при мен. Поогледах я малко, пък й метнах чаршафа отгоре. Оная била будна, пита: "Харесвам ли ти". Аз - размазан за сън... нищо не казах само се тупнах обратно да си доспя.

   Събужда ме алармата на телефона, значи десет и половина. Отварям очите, ония шкембестия седнал на ръба на леглото, няма Марианче при мене. Да еба! К`во стана тука, сънувал ли съм Марианчето? Или сега сънувам? Ококорих се, скочих. Ония с някакъв пораженчески тон "Брат, щом е избрала да е с тебе, значи да е с тебе, ама се отнасяй добре с нея". Ъ? К`во? Чакай да си метна един душ. Излизам да си мия зъбите по коридора, а там клюката на сутринта е че сме спали заедно с Мариана. Вдигам рамене - тя да им се обяснява, тя е дощла при мене, няма какво да се хабя.

   Събирам групата, тегля няколко телефона и вече знам къде точно ще ходим. Бам - на плажа, безплатни чадъри и шезлонги точно до коридорите на джетовете. А на джетовете - момчетата инструктирани че сме си наши и имаме карт бланш. Побръмчахме, поплувахме. Бат Станчо ме дръпна с джета баре половин километър навътре, наденах плавниците и драснах към Влас. Все ще засека някой познат с яхта, ще го изненадам на абордаж. Хахаха. След двайсе минути се отказах и ме прибраха де, загубил съм тренинг от морските ми години. Мариана не може да смогне да ме маже: ту вляза малко да поблъскам бътърфлай, ту хвана джета да подскачам, а то все се отмива. Писна ми, почнах да агитирам да ходим за сладоледи. От нашите на никой не му се ходи. Тъкмо навих две непознати, далечни съседки по шезлонг и като тръгнах те се отказаха. Ужас някакъв. Но съм решил и ще ходя.

   Мотор, каската на лакътя и пърполя из Слъбря да търся диетичен сладолед. Разгеле, намерих. Седнах да си го ям на някакви високи масички пред магазина, пак ми стана скучно и подкарах продавачката. Прикотках я да не скучае сама, ами да дойде на масата, докато няма клиенти да се запознаем. Четворка някаква. С кеф бих си изпраскал една злобарка вместо да я изплющя. Боже, колко ми е било скучно! И оная идва нахакана, въртейки задник и сяда до мен:
      - Мия Халифа, приятно ми е
   Аз докато се сетя коя беше тая имах един учуден поглед. Че като се сетих! Божкеееее, Божкеее, минала покрай Мия и по-малко покрай Халифа.
      - Аз съм Джони Синс. Искаш ли да близнеш от сладоледа?
   Оная го олигави целия. Божееее, защо бе, защо...
      - Давай Мия, лапни го целия, на бас че не можеш
   Лапна го, то пък се отчупи, тя се задави, изплю го, едва скочих настрани да не ме оклепа.
      - Що съм останал с впечатлението че гълташ...
   Мда, забавно, но тая си остава грозна като забравена на слънце шопска салата от ол инклузив. Взех втори сладолед и се завъртяха четири рускинчета покрай мотора, поснимаха се, загледаха се в каската че пише "Multiple Orgasm Donor". Смигнах на продавачката да ми стиска палци, game face, огледах коя най-много ми хваща окото я подкарах: вие питахте ли за разрешение да снимате? Не? Я дай да ги видя тия снимки. Ами не са хубави. Резил за мотора, не мога да го позволя. Давай нови снимки. Айде мацка, подпри се на мотора, качи се, развей малко косата, глътни корема, изправи гърбината, чакай да го завъртя леко тоя мотор да хванем по-добра светлина - стой, аз с тебе ще го врътна на степенка. Гледай, гледай, перфектни кадри. Айде, готов е фейка - качвай в инстаграм. Как защо да е фейк? Возила ли си се? Не. Даже не знаеш какво е усещането, ама снимка - има, нали? И какво е, ако не е фейк? Дай, пусни към снимката "Видях мотор и едва се престраших да се кача, без да е запален, че да се снимам" и да видим реакции? Излез от детската градина, качи се да усетиш истинското изживяване, та тогава поствай... и оная се върза. Дейба, слабо беше, ама се върза. Чак аз не повярвах. Похвърчахме между колите на една боя разстояние, няколко дръпки до около двеста че сме без екипи, вдигнах я да усети какво е на задна гума и какво ми прещрака - към плажа, към групичката. А там има рампа за инвалиди, ама минава само първата третина от плажа към водата. Намислил съм да спра на рампата. Кой обаче да ме подсети че рампата е покрита с фин слой пясък?

   Спирачки. Двете гуми хлъзват в права линия и продължаваме напред, ABS-а отчаяно чатка с нулев ефект. Сетих се, пуснах спирачките - лек скок от рампата и мотора вече пердаши по пясъка. Едва го удържах, иска да завива милия на произволни посоки. Спрях точно до момчетата с джетовете. Те търчат, хващат мотора, че няма как да го оставя на степенка. Дадох им акъл да подложат някаква плоскост под степенката или направо да го извлачат на рампата. А единия скача като малко дете и вика "Кръгче, кръгче, искам кръгче". Давай, какво чакаш? През това време разтоварвам рускинчето под убийствения поглед на Марианчето. Оная още не си поела дъх от мотора, треперят й ръцете, гледа ококорено и не вярва къде се намираме. Нямаше въздух да ми възрази, докато я качвах на джета. Въртях я двайсетина минути докато ми свърпат силите, поодрусах я здраво, оная се окопити - колкото пищя на мотора, толкова пищя и на джета. При излизането не знам как се стегна за нова фотосесия, ама въобще не й личеше че преди малко генерално ми е ъпдейтнала речника за рускоезични псувни. Рускинчето набързо регенерира на пясъка и я качих на мотора да я прибирам. Трудно уцелвам хотелите. А и тя бавно казва. Докато сигнализира да завия на ляво и завоя вече е сто метра зад нас. Десет литра бензин отиде напразно от такива, дейба, после ми говорят че трябвала "Зелена сделка". Паркирах пред хотела й и оная не ще да се разделяме, седи и ми плещи. А аз попрегрях от карането в градски условия и любезно й обяснявам че много ми е важно да се ориентирам към място на което има поне климатик. Тя вметва едно многозначително "В моята стая има климатик". Аре ве! Не вярвам. Климатиците са забранени в хотелите, не може да имаш климатик! Оная се вживява, наистина имала. Тц, лъжеш и не те е срам! Да сме отидели, да видя. Налегна ме един въпрос: наистина ли е толкова тъпа или се преструва на толкова тъпа?

   Качваме се в стаята й, а тя: Вот! Аз пък го раздавам същисан: Ебаси майката, климатик! Лежим на леглото, на хлад, на кеф, а мен не спира да ме мъчи ония въпрос. Сетих се обаче какво ми казава другаря Иванович: "Не ги усещаш нещата, тя трябва да ти обуе п*тката на главата като плувна шапка, че да разбереш кога е момента. Аз ако бях на твое място щях досега втори х*й да износвам". Край с глупостите, що се занимавам с ирелевантни въпроси? Налазвам я. А оная после разправя "Мислех си че няма да дочакам... ако беше почакал още малко и щях да заспя". Тц, тц, тц - трябва да поработя в тоя аспект.

   (.../.....)
Активен

Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +49/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 64



Профил
« Отговор #3 -: Август 05, 2021, 14:48 »

   Върнах се на плажа размазан. Марианчето горката тича пак да ме маже, ония дебелия газообразен идва пак да ми говори глупости в стил "Ти ся що се държиш така с Мариана". Аз само мълча и благоговея, раздавам снизходителни погледи. Минават някакви малолетки, ама изпънати като струнички на арфа, просто няма как да не скоча:
      - Десети Б клас, нали?
      - Неее, ще сме дванадесети А!
   Хахаха, туш.
      - От ПМГ "Обрешков"?
      - Не! СОУ "Любен Каравелов"(нещо такова беше)
      - Да де, обърках се и аз, вчерашните печеливши бяха от ПМГ-то...
      - Какви печеливши?
      - Е как, обиколка с джет...
   Мятам на момчетата с джетовете, двама тичат. Представих ги:
      - Това са момчетата дето ще ви повозят с джетовете, момчета - това са девойките от дванадесети А клас на СОУ "Любен Каравелов", дето са спечелили днешната томбола от министерството. Трябва ли да звъня на министъра за директна видeо връзка от плажа, че да се задействате?
   Айде давай, дърпай. Хахаха. И те да намажат нещо, дето асистираха с мотора. После пък недоволни - що не съм им забърсал нещо поне на двайсет. Подадеш им пръст, те ще захапят до лакътя...

   И, о - да, щях да забравя. Някаква, на два метра от мен, решава да си махне горницата на банския. Загледах се в нея, че много странна татуировка има: пеперуди от дясното рамо, диагонално през гърдите до левия хълбок. Лежа на шезлонга, гледам я и си мисля "Тая ако се качи в кола и си сложи колана на пътническата седалка, ще й покрие татуировката идеално. Ама защо пък ще се вози гола и защо ще иска да я крие с колан?!?". А оная нещо се натовари че съм се втренчил в нея и вперила поглед в мене: "Гледаш ли? Не са като за тебе". Оле, оле. Че и българка била. На къмто трийсет и пет, овехтяла, с мини шкембенце и малки цици - откъде го вади това самочувствие, откъде го вади тоя тон на превъзходство?!?
      - Извинявай, заприлича ми на една актриса...
   Оная вече захапа:
      - Аааа? На коя?
      - Не се сещам точно за името... Онази дето изскача от телевизора на "Предизвестена смърт", сещаш ли се? Аре мръдни да си гледам моренцето, стига стърча като бостанско плашило.
   Бахти самочувствието, бахти грандоманията. Аз се чудя що всяка втора българка ме гледа като натровена, когато я заговоря. Придобили са някаква нереална представа за себе си горките.

   Поплувах доста, огладнях и хванах един джет - да мръдна до Несебър да хапна. Тц. Хванал съм някакъв дето е направен да подскача, но ме мързеше да се връщам да го сменям. Чак по средата на пътя се сетих че аз хубаво ще отида да ям на подскоци, ама с тия подскоци на връщане с пълен корем - ще изсипя яденето в морето. Отказах се и тръгнах да се връщам. Закачам джета на стоянката, излизам и се мятам на шезлонга. Марианчето до мене, вика "Салют". Мигам аз на парцали. К`во? Какъв салют, какво ти стана? Пък аз съм излязъл на друг коридор на джетове, щото се ориентирах по лодката за парашута, ама тя се е преместила. Оная на шезлогна до мене по телосложение мяза на Марианчето, ама не е Марианчето. Хили се, пак вика "Салют" и ломоти нещо след това. Пробвах я на руски - не, на немски - не, на английски - не. Дейба, свършиха ми езиците. Романейшън. Ми... Салют, мацка, какво да те правя. Обяснявам й по десетопръстната система да ме намаже, че ще изгоря целия. Оная полива щедро, не е циция, нещо средно между мазане и масаж дръпна. Пердаши си нещо на румънски, сочи джета. Абе - обяснявам аз на жестомимичен: тръгнах за храна, джета подскача, умирам от глад, мажи че пак да мога да тръгна. Оная дава някакви бисквити. Мани го тоя въглехидрат, месо, месо, пилешко: пи пи пи, иначе плочки - фиуууу и тука: шкембе, бльонг бльонг. Оная като стегна една коремна преса в отговор на моята - пфффф, баткоооу. Тц, не вярвам - фейк е, трябва да пипна. Барам - истинско, мама му дееба. Пак подава бисквитите. Не, не - джет, Несебър, пи пи, ам ам.

   Метнах на момчетата да омагьосат джета да не скача, починах малко и станах да тръгвам. Румънката след мене, тръгна да се качва на джета. Ми... добре. Несебър, хапнахме доволно, похилихме се доста с тоя жестомимичен превод. Така й не успях да й обясня че нямам идея как да се върнем. Успях да се свържа с нашите момчета, да дойде някой да ни посрещне с друг джет. Дойде, заведе ни... ама не там дето взех румънката, ами в базовия ни лагер. Питам аз, те ми вдигат рамене: откъде да знаят от кой коридор съм я взел тая... Оф, дейба. Обяснявам й пак жестомимично: ела, качвай се на мотора, кажи кой ти е хотела. Къде спиш бе? Добре, давай - ляво, дясно казвай и вий на умряло ако си видиш хотела. Стенга, дреапта, дреапта, стенга... въртя някакви кръгове с тоя мотор, половин румънски научих, хотел няма. Минаваме покрай моя хотел и си рекох да свърша нещо полезно - да си сменя IQOS-a, че на тоя съм му постопил батерията. Нали, да оставя единия да се зарежда, да взема тоя дето се е заредил. Обяснявам й пак по жестомимичния: хотел, цигари, сменяме, бързо, после пак стенга дреапта, но проблемо. Оная ми се залепи като гербова марка, качи се с мене в стаята. Обяснява нещо разпалено, а аз нищо не разбирам. Чакай, че ми писна, да го извадя от гащите да се поохлади че и той е прегрял. Така де, какво може да се обърка? Да вземе да избяга румънката? Тъкмо няма да се чудя как да я връщам и ще ходя да си доплувам!

   Не избяга. Куче със салам ще плаша, къде съм тръгнал. Аре и една румънка в норматива. Перформънса пълна леща, не мога да й насмогна. Не разбрах аз ли я еба, тя ли се ебе сама... това като ония магическите тенджери дето сами готвят. Не остана материал. Ми то три пъти оплакнах рускинчето, колко да е останало? Тъжна история. Под напрежението да не се налага да свършвам пак мозъка роди решение - ми то на рецепцията на нашия хотел сигурно някой плещи румънски! Как не се сетих по-рано? Заведох я, за няма и минута смях станаха ясни бая неща, голям смях падна. Но най-важното - разбрах къде да я закарам.

   Айде обратно на плажа, малко да се погаврим с групичката, че много леко съм се гаврил с тях днеска. То не бяха стингъри, то не бяха банани... успях да завлача Мариана до дълбокото. То нейното не е плуване, то е борба за оцеляване. Целия ме надра да се лови за мене, обясних й за къде да се държи ако види зор, ентусиазира се. Впоследствие си направихме си и едно щафетно състезание по носене на момичета до шамандурата и обратно, загубилия плаща вечерята на групата. Такива леки игрички, да минава времето. Привечер звъни Ирена: "Ти тия камерки май не си ги искаш". Оффф, Ирено, искам си ги. "Ама идвай, цял ден те чакам". Затварям телефона и гледам втренчено. Дали ще имам сили? Или просто да си купя нови камерки? Дилема!

   Хотел, екип, каска и... нов рекорд по трасето Слъбря - Бургас. Трафика беше по-слаб. Нагълтах се с останалите хапчета. Мамма мия. Жив и здрав да е кумеца. Ирена се приготвила с някакво спешъл бельо, палила някакви свещи, пуснала някакви тантрически музики. Губела си е времето явно. Като отвори входната врата точно две секунди я гледах и я отнесох като куцо пиле домат. Няма време, в единайсет е вечерята, какво ще я бавя? Ще има надяждане с цаца и бира, зрелище дето не е за изтърване. Пък после ще съм жури на мис Дупе, да видим коя от групата е с най-стегнато - със завързани очи, всичко може, само с ръце да не пипаш. Ей, след тия хапове такова изпълнение - Ирена не може да си събере краката и да ходи в права линия. Вероятно в близкото бъдеще и ще сяда на една страна, щото бая я натъртих отзад. Като по часовник: единайсет без двайсет. Ааайде, душче и поемам.

   И на кръговото до гробищата се сещам че пак съм забравил камерките. Оффф, да се таковам в алцхаймера... ама повече не мога отида, свърших хапове, тоя път глътнах последните четири. Докривя ми. Привързан съм към тия камерки. Отбих да обмисля ситуацията и колко точно ще е тъпо да се върна и да не остана цялата нощ при Ирена. Тогава забелязвам на визьора, от вършена страна - отпечатък от устни с червило. Нямам никаква идея как си е завряла главата там Ирена. Щото тя няма акъл да разкачи визьора и да го сложи обратно правилно. Вадя дрънчалката докато се чудя дали да й звънна и гледам че ми е пратила някаква песен. Изгледах клипчето. Мда. Наше дело правое, враг был разбит, победа за нами! Сега мога спокойно никога повече да не я потърся. A тая каска ще я направя музеен експонат в колекцията ми: ще я сложа между изстреляното бутало от Panigale-то и пирона от ковчега на братовчеда. Майната им на камерките, нови ще си купя. Резнах си песента, пуснах си я на лууп и си кайфя с деветдесет към Слъбря - караш без ръце и си танцуваш, въртиш по всички платна. Душевна чикия. Половината път карахме заедно с някакво Ламбо, мацката вътре първо искаше да се дърпаме, ама после и тя почна да танцува. Сигурно и тя си е пуснала яка песен, де да я знам. Или някой я е плющял добре в дупарата. Иначе просто трябва да е халтава на горния етаж...

   Вечерта тотално мазало. Марианчето се напи - Джак, та Джак. Голямата работа - не съм й познал задника, не съм й дал максимални точки, а хем съм я захапал... наложи се да я прибирам да спим. Ей, това лапе като почна да ми налита, като почна да си пъха ръцете дето не трябва. В чудо се видях, няма удържане. И не върви да й кажеш "Днеска съм попреебал, ти не успя да се класираш, остави ме да си почина". Като разгонена е, поне не видях зор да я вкарам в леглото. Почнах да я увещавам: не бива така, не бива сега на пияно, не си някой парцал, първият ни път трябва да е специален... Върза се. Заспа. Зарязах я, ходих да си направя плажното кардио.

   Няколкостотин метра тичане, завой към водата и плуване. Айде пак тичане. По брега ходи някаква, на тичане я изпреварвам, на плуване тя дръпва напред и си се движим заедно. На едно от догонванията я питах докъде мисли да ходи, че аз след още няколко пъти ще обръщам назад. То било рускинче. Тц. Оше бая нататък щяла да походи. Ай, ай, няма милост тая. Офертирах я да обърнем и да ме изпрати до хотела, после да ходи където иска. Страх ли ме било? Не, скучно ми е сам. Пак влязох във водата, после се наложи да я догонвам и продължавам: по-бавно ходи, вече не съм на двайсет... Не било там проблема според нея. Не съм знаел как да плувам. А ся де? Тя пък щото много знае. И ме затапи: била мастер спорта международного класса. Ама и аз с моя късмет къде съм тръгнал? Добре, ела - покажи. Подсмихна се, обясни ми че не си търсила връзки за една вечер. Абе ей, аз съм преизпълнил норматива! Идвай тука и ме учи да плувам, с пръст няма да пипна! Убедих я. Нито номер ще й искам, нито за име ще я питам, нищо. Само мастер спорта да ми даде няколко съвета за плуването.

   Нищо не разбрах от съветите. Опъва ме, разпъва ме, сгъва ме, лекция ми изкара, накрая беше доволна от резулатата. По моему - каквото си плувах преди, това си плувах и после. Иначе мацката може да плува - като отцепи и само пяна отзад - малка моторница, няма стигане ако рече да ми бяга. Настоях да й изпратя поне докато напусне плажната ивица, навих я: тъмно, страшно, в България имаме Морски Караконджули и Дълбоководни Мадагавъги, които след полунощ излизат по плажовете и ядат хора. Или по-лошо: пускат им да слушат златните хитове на Лили Иванова, докато ги докарат до самоубийство... Не знаела коя е Лили Иванова, наложи се да разясня... Стигнахме до мястото на което трябваше да разделим, да сме направили десетина метра в различни посоки и оная "Не мога да повярвам че ще си тръгнеш ей така и повече няма да се видим". А ся де? Хем я сърби, хем я боли. Рекох й че ако сън няма да я хване щото не съм се пробвал да направя нещо - ще взема да се пробвам. Тъй де, за общото благо, няма да я измъчвам.

   Върнахме се към плажа, щото нали съм от срамежливите - трябва ми време да се престраша да се пробвам. Или поне така казах... то стана два часа разговори, майна. Доспа ми се. Опънал съм се на тоя студен пясък, оная и тя легнала, ама ми ползва гръдния кош за възглавница. На мадамите им изглежда готино, ама пречи на дишането. Поговорихме си за живота, Вселената и всичко останало. Имаше интересни моменти. Тя например попита "Ама за какво са ти всичките тия мускули?", а аз й отговорих: "За да еба любопитни". Настървена, вика "Имам още няколко въпроса". Хах. Ти да видиш. Но се дърпа, не стигнах до никакъв сериозен пробив. Като ми писна рекох: "Не мога повече, не издържам, давай да ме отрязваш и да ходим да спим". Не ще да ме отреже и това е. Дейба. Среща за утре. И какво ще я правя?!? Аз утре си тръгвам по някое време, ще ми се претовари графика много лошо... Изпсувах на ум, ама си тръгнахме. Изпратих я до хотела й, където се уговорихме и да се видим следващия ден. Може пък просто да не се появя на срещата и да ми е спокойно, нали? Ми да.
   
   (..../.....)
Активен

Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +49/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 64



Профил
« Отговор #4 -: Август 06, 2021, 10:45 »

   Прибирам се да спя и какво да видя - трогателна картинка. Марианчето преживяла аферата "Драйфус", газообразния пръч хванал някакви парцали и старателно чисти пода. Красота, само това ми липсваше. Явно няма деца, не знае как се прави - Марианчето я хващаш за ушите, хвърляш я под душа, връчваш й четката и пастата за зъби. Пет минути и излезе свежарка. Двамата с нея отидохме да спим при бат Станчо и новата му приятелка, дето трявабше да я доведе на морето че да я тресне... Трудно беше четири човека на едно легло, Станчо отначало протестираше нещо, ама му обещах да не го принуждавам да гълта и се успокои. Бахти спането беше. Марианчето с едната ръка ме прегърнала от едната страна, с другата ръка нещо ми пипа главата, с третата ръка ми мачка задника. Третата ръка... wtf... Тихичко казвам: "Станчоооо, ако си ти - ше ти еб*м педераските номера", а Марианчето: "Спокойно, не е Станчо". Бат Станчо ехидно: "Спокойно, спокойно, не съм аз". Бахти хаоса, като в министерството на финансите е. А ся иди разбери коя ръка е нейна, коя не е, аз за коя съм питал... Прекалено ми беше уморено да разследвам повече и си заспах.

   Сутринта се събуждам от някакво шепнене и шаване. "Ама недей сега, ама как пред тях, може да се събудят". Явно бат Станчо се е засилил да ебе. На ранина. Жесток човек. Хванах Марианчето и я преместих между мен и влюбената двойка. Тя горката в просъница пита какво ставало. Какво, какво - ще се плющят хората, неудобно ми е да съм точно до тях. Марианчето като подскочи, като ми стана смешно... Изнесохме се, въпреки че аз разпалено ги убеждавах че няма да се събудим и могат да почват. Но... срамежливи. Оставихме ги да тренират размножаване и се върнахме в нашата стая. Газообразния хубаво е почистил. За всеки случай се метнах на фотьойлчето в ъгъла да си доспя. Марианчето - отгоре ми. Ей, като се събудих от алармата в десет и половина се бях схванал като идиот. А срещата ми е в единайсет. Душ, мотор, хотел.

   Появявам се в целия си блясък с Пишкоудължителя. Рускинчето като ме видя се обърна да си ходи. Настигнах я и питах какво е станало. Била се съмнявала какъв съм, ама като видяла мотора й станало ясно. Ну да, права си - точно тая марка и модел като си го купиш идва в комплект с демон, който да те обладее. Ама тоя мотор съм водил поп да му гони бесовете преди да се кача, лично видях как изскачат през ауспусите. А отгоре на това се движи на светена вода от Кръстова Гора вместо антифриз, дееба. Поусмихна се. Върна се. Огледа мотора от всички посоки и като почна "Много е хубав, прекрасен е, невероятен...". Стои, гледа, гледа и изръсва следващото. Ми да, добре. Изчаках я да се нагледа. Сериозен интерес, две цигари опатках. Рускинчето пита къде ще я водя. Пък де да знам? Накъдето ни отвее вятъра и ще спрем да пийнем по нещо. Оная подскочи - "Ама с мотора ли, ти луд ли си..."

   Виждам някаква вътрешна борба в нея, чак ми е забавно. И я подкарвам с правата лопата: "Добре, мацка. Аз ще покарам и ще ти звънна като седна някъде. Ти примерно може да походиш. Разходчица един вид". А тя: "Ама е опасно, ама мотора е хубав, ама е лудост да се кача, ама то ако караш бавно няма проблем...". Стои и се самоубеждава. Прекъснах я: работата е ясна, дето ще се чудиш и после ще се качваш, то давай направо се качвай и се чуди в движение. Time is of the essence. Обаче дето са рекли: очаквай неочакваното. Рускинчето заявява че тя е върл байкър, с повече стаж от мен и трябвало да правя каквото каже. Хъ. Добре. Подадох й ключовете, оная подскочи, нямало тя да кара. Е, дейба, нали повече опит имаш от мене? Щяла да ме инструктира. Ти да видиш. Въздъхнах тежко. Да караме с не повече от деветдесет, без големи наклони и рискови изпреварвания. Питах я дали не иска да го бутаме - аз ще хвана дясната ръчка, тя от лявата и ще си го тикаме? Голямо изживяване ще е, ще може да разправя за това на внуците си: "Га бутах пистов мотор в България из Слънчев Бряг заедно с дядо ви...".

   Рускинчето се засили и се качи. Първа, на пътническата седалка. Алоооу, аз как ще се кача? Оная седи и мига на парцали. Свалих я, качих се. Оная твърди че съм щял да изтърва мотора, ако тя са качи втора. Въздъхнах - "Пробвай". Качи се, мотора не мръдна и милимундометър. Мълчание отзад. Тръгвам да вдигам десния крак да си натисна задната спирачка и виждам че нейните крака са на моите степенки. Мацка, я погледни къде си стъпала? Оная искрено учудена "Защо спирачката и скоростите са при мен?". Ми не са!!! Посочвам й: "Твоите степенки са тук и тук". Застава що годе. Боже мили, ще ям дедовия с тая. Питам я дали е готова. Готова била. И що не си се хванала за мен? Оная се хванала за опашката на мотора! Не, не и не. Пусни опашката! Това да не ти е Симсонче с дръжки отзад за пътника! Краката - тук на пръсти, вкарвай прасец, коленете към мен и стискаш, ръцете ме прегръщаш, при спиране едната ръка на резервоара. Колкото е по-страшно, толкова повече стискаш. Рускинчето с половин вековния опит на мотор пробва, пробва и рече "Е щом държиш, така да го направим". Попремигнах, погледнах към небето и тъкмо щях да помоля Всевишния да си я прибере, ама се сетих че ще вземе да затрие и мене в процеса на прибиране, та се въздържах.

   Тръгнахме. Десет. Двайсет. Трийсет. Оная крещи като луда. Спирам да видя какъв й е проблема. Рязко съм ускорявал? А, не, мацка, в грешка си. Не била в грешка. Млъкнах, поех леко въздух. Launch control 2, Lift control 1, Autoshift 1, ECS 7... Сигурно успях за под три секунди до сто. С пътник не съм засичал. Оная направо ме смля от стискане. Чудесно, спазва съвета - колкото повече я е страх, толкова повече да стиска. Развъртях покрай кръговите, според Бетина сме чукнали малко над четирсет градусови наклони, което е... ми не е кой знае какво. Потъркалях се за мой личен кеф, щото бях убеден че като спра и това рускинче ще слезе и повече няма да го видя. Какво й е било на нея не знам, но щом мен ме заблъска адреналина на няколко пъти, значи не съм го давал леко. Финиш на плажа върху рампата, близко до момчетата с джетовете - има някакво плажно заведение до тях. Разтоварвам мадамата, а тя вместо да ми тегли майната почва с "Аз ще те убия, само да се успокоя малко и ще те убия". И тая е от треперещите - крака, ръце, глава, заеквания, пълна програма... А аз: "Да, любов моя, добре, аз е съм ей там в заведението да пийна нещо хладно, ти като се успокоиш и ела да ме убиеш". Зарязах я до мотора, наистина заминах да си пийна - лимонада с мараКУЯ ми се беше припила. Ама чувам отзад оная се навела и говори на мотора "Много си хубав, ама си прекалено див". Хахах. Още я помня как го казва замислено с паузи: "Ну... ну красавааа". Повдигнах вежди, ухилих се и се тупнах в заведението. Оная сяда бясна до мен и се тросва - само заради нейното майсторство сме били още живи, тя ми помагала в завоите, иначе поне сто пъти сме щели да се блъснем или да паднем. Пуснах една въздишка. Да, да, добре че си ти, какво съм правил без теб досега? А оная: "Нали знаеш че между нас всичко свърши". Брех, кога почна, кога свърши? Застанах близко до нея и й казах че е много важно да ме гледа внимателно в очите, да видя нещо. От близо. Без да говори, без да мърда. Отброих си на ум десетина секунди да се нагнети хубаво напрежението и я целунах. Не се дръпна. Отработил съм го това с хипнозата. После я затапих "Сега всичко свърши". Вътрешно се изкефих: ми така де, да имаме логичен ход на нещата, нали? Трябва да е почнало, за да свършва, а то не беше почнало да го е*а!

   Станах и тръгнах. Дейба, защо ми трябваше да ставам? Можеше да си изпия маракуята на бара, нали? И сега къде да ходя? Ами на джетовете да взема да отида, като за последно да попърпоря. Рускинчето ме настига горкото, как така съм я оставял - трябвало да говорим. Добре, ела - ще говорим. Ама на саме искала. Поглеждам към капитанчето на лодката с парашута - усмихва се, дочул разговора. Тъкмо закачил ново въже и трябвало да се пробва. Ама ние сме хората бе! Рускинчето изтръпна. На лодката ме стиснала за ръката до посиняване и разправя "Не може ли да си нормален, да говорим като нормални хора". Че то е скучно да си нормален. Качихме се горе с парашута, а аз "Нещо искаше да говорим ли? Давай, сега е момента!". Оная мълчи като пукал и ме стиска за ръката. Добре, значи аз ще говоря: "Харесваш ми, искам да те заведа в хотела и да ти правя едни неприлични неща, обаче ти разваляш всичко като се опитваш през пет минути да ми ебеш мозъка с мрънкане и претенции. Като кацнем, аз отивам при мотора, ако дойдеш и се качиш - ще те водя в хотела. Няма нужда да казваш нищо сега". Ей, капитанчето ни попиля с тоя парашут. Поне пет пъти ни топи във водата да отмие течния адреналин.

   Добре че газообразния беще почистил стаята, че иначе щеше да стане неловко. Треснах си я доволно. Тъкмо сме на втори рунд и оная го е засмукала, телефона ми звъни - Злоба Истеричкова. Жена ми. Малко неудобно, ама й вдигнах. Показах на рускинчето с поглед да не спира. К`ви са тия работи сега - паузи да прави? Не бива.
      - Защо не звъниш?
   Не знам, жена ми дали си ги подготвя тия тъпи въпроси предварително или си й идва от вътре, на импровизация?
      - Щото съм забравил че съществуваш. Обаждай се чат-пат, напомняй...
   Затвори ми. Чакай, ще й звънна. Рускинчето прави някакви пируети там долу, аз я донасочвам с ръка.
      - Алоу, звъня ти, сетих се за тебе. Тука е лудница, едвам смогвам. Ай.
   Затворих преди да ми отговори. Жалко че не мога да пратя телеграма. Да й я изчетат. Ехх... рускинчето си свърши работата, че седна да пита кой звънял. А, как кой - жена ми. Оная очите й станаха като палачинки "Ти женен ли си?!?". Да бе, и дете имам. Оная в шок. Ей, голям съм боклук, рекох й: "Ми да няма да седя да те чакам неженен и без деца да дойдеш в България за едното ебане". Добре ме засече с шамара, чуден замах, перфектна траектория. През лявото око. Ако ме беше продължила с комбинация и си отивах в нокаут. Оная търчи към вратата, аз търча едноок в същата посока, щото съм затиснал вратата с фотьойла да не ни изненада Марианчето. А рускинчето крещи "Не ме преследвай, всичко между нас свърши". Тая пък. Свършило е, свършило е. Два пъти. Чакай да ти отворя вратата. Жентълмен съм аз! Няма да те оставя сама да буташ фотьойл, макар че вероятно знаеш по-добре как се прави това, хахах.

   Марианчето ме намира със сладолед на окото да лежа в леглото и почва да се вайка. Успокоявам я: "Заслужил съм си го, че и леко се оттървах...". Намаза ме с някакви глупости и тръгнахме да пакетираме да се прибираме. И чак като гледах дали ще имам синина осъзнавам драматичния пропуск в плана ми: заеби я тая потенциална синина, аз как ще обясня това слънчево изгаряне на жена ми... червен съм като светофар. Поглеждам Марианчето. Дали ще може да ме научи набързо да се гримирам целия? Не, зарежи, трябват само няколко дена на сянка да ми мине.
      - Има готин СПА в Чепеларе, двамата с тебе отиваме за няколко дена там да релаксираме. Давай да тръгваме, бат Станчо ще мине да ни докара багажа...
      
   (...../.....)
Активен

vhT
PuP Форум Ученик
**

Репутация: +12/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 125



Профил
« Отговор #5 -: Август 08, 2021, 13:58 »

Имам ритуал, преди да изляза с путка, чета някоя от историите ти, доста приповдигащо ми идва. Хахах вземи напиши книга.  Смотан Смотан Смотан Смотан
Активен
Страници: [1]
  Изпечатай  
 
Отиди на:  

Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2011, Simple Machines