Девет

[Zalmoxis]

   Кума си купил къща. Пак. Не спря тоя човек с дивотиите и това е. Съответно пак трябва да се мести, ама има една малка тънкост - на втория и третия етаж на новата къща се ходи по едни тесни стълби, дето просто няма как да прекараш едро габаритни неща като дивани, фотьойли и легла, в не разглобено състояние. Тъй като на кума му се струва скучно да сглабя и разглабя сам, е решил да го правим по друг, далеч по-хитър начин. Избил прозорците на втория и третия етаж, че му сложили нови - големи. Дето като се отворят, може да влезе малък хеликоптер. Само дето ние хеликоптер нямаме под ръка, а и да имахме - нямаше да мъкнем хладилници с него. Просто гаранция че щяхме да закачим едно от ония платнища на пожарникарите за вода, да гребем помийни ями и да изсипваме върху Парламента от голяма височина - за по-добро и равномерно разпръскване. От начало нямаше да уцелваме, но демокрацията иска жертви!
   
   И така, събрали сме се екипа да изпълняваме спец операция Furniture Lift, кума го няма - пак плющи някоя, значи аз водя комедийната постановка. За предната си къща ми беше казал "Чувствай го като свой дом", та и за този значи ще е така. Разделих ни на два отбора: Силните и Високите. Високите са долу и вдигат, Силните са горе и придърпват към втория етаж. После Високите се качват на втория етаж и подават на Силните, които вече са на третия етаж и издърпват. Гениално, нали? По подобен начин били строени и пирамидите в Гиза. Кума все такива ги измисля, трябва да му се забрани да гледа Viasat History. Аз му предлагах да извикаме заварчик, да бие пет котви на бетона горе и да му захване планка с рамо и да му завари лебедка. Не, та не - не искал да си окепазява фасадата с лебедки... Окей, почнахме упражнението с отборите.
   
   Ама то тежко, нашия отбор взе да го закъсва. Високите са пет човека, силните сме трима - аз и двама полу-професионални състезатели по културизъм. Може и професионални да са, гъзовете им са на лейки и ходят да се веят по някакви състезания. Съответно на петото качване до третия етаж ние вече сме плувнали в пот и едвам дишаме, аз не издържам и мятам тениската. Не се сетих какво ще отприщя - моя отбор няма задръжки, то им е рефлекс да се събличат... останаха по долни гащи. Айде и аз. Отбора на Високите е леко озадачен, но ги поканихме да ги ебем, ако ще подават толкова ниско. Забавления, закачки. И в разгара на операцията случайно фиксирам на тераса, от другата страна на улицата - тълпа девойчета, извадили телефоните и ни снимат. Бутнах Валерката, показах му, метнахме на девойчетата, разменихме няколко реплики, почнахме да чупим стойки за снимки, поканихме ги да снимат от близко, ама да донесат и нещо студено за пиене. Навиха се.
   
   Отбор Високи много обидени - те подавали няколко минути, няма кой да им го издърпа нагоре - не искат да говорят с нас. А ние си прикоткахме девойките на третия етаж и си пием спрайтчета с тях. Те се кефят - били сме им безплатни стриптизьори. Забавни девойчета. Отпочинахме, сдобрихме се с отбор Високи, тръгнахме да дърпаме някакво диванче, девойките се наслаждават как напрягаме мускули. При дърпането някак си съм настъпил полу-забита в ламината метална скобичка, щото вече съм бос и при напъването да прехвърлим дивана през прозореца - направо ме съдра няколко сантиметра в средата на ходилото. Усетих аз че нещо не е наред, ама подтиснах болката, и с леко накуцване се отправям към банята. Поглеждам - оставил съм кървава диря. Стисвам раната, намаля. Пускам - усилва, плискам кръв по плочките. Чудя се какво да го правя. То в тая къща няма нищо, тъкмо се нанася кума... в тоя момент една от девойките явно й се е присрало, щото дойде и видя за каква касапница става въпрос, извика другите, настана олелия. Аз убеждавам всички че не е чак толкова страшно, а всички ме убеждават че още малко и ще умра. В суматохата друга девойка изтичала за спирт, бинт и марли - появява се и ще ми оказва първа помощ. Приготвя спирта.
   
   - Ще боли!
   
   Кимвам окуражително. Отзад се е наредила публика, задръстили са вратата на банята - да не изтърват сеира. Оная е прокиснала парче памук в спирт и забърсва за секунда раната. Ослепителна болка, щото тая девойка отвори раната допълнително, забърса напреки на среза. И махна памука със спирта! Направо щяха да ми изтрещят вените от напрежение да не викам, чува се само приглошеното ми "Ммммммм" и прибелвам очите. А оная изръсва:
   
   - Да духам ли?
   
   За момент болката изчезва, настава спокойствие.
   
   - Валерка, братан, затвори вратата - да не ми духа пред всички, стеснявам се така...
   
   Оная вдига изумен поглед към мен, а болката се връща, при което аз пак изпадам в състояние на напрежение с "Мммммм", но успявам да кажа през зъби: "Духай, духай...". И оная почна. Фффффф. Ффффф. Фффффф. Като компресорче. А отзад приятелките й извадили телефоните, снимат и подхвърлят реплики "Гледай само как му духа, трябва малко повече старание да вложи, така ли се духа - без никакво чувство...". На всички им е много забавно, ама на мен продължава да ми шурти кръвта.
   
   - Валерка, наистина - затвори вратата...
   
   Той схвана по тона, че работата е сериозна и ни оставиха сами. Девойчето гледа неразбиращо. Подготвям нов памук със спирт, слагам й го в ръката.
   
   - Не пускаш, докато не ти кажа!
   
   Поех дълбоко въздух, хванах й ръката със спиртения памук и я пристиснах към раната. Болка. На вълни. Буквално не може да се стои на едно място. Почна да ме избива на пот, почна да ми се вие свят. Оная послушна - държи, аз от време на време я държа за ръката, от време стискам юмруци и приглушено муча. Страшна гледка. Нов памук със спирт, повтаряме. И пак, и пак, и пак, докато раната почти спря да кърви. Накрая я накарах да бинтова отгоре с последния памук. Май си вкарах повече демидж, отколкото имаше от първоначалната рана. И така, закрепен съм, но и двамата сме изтощени, целите омазани.

   Минахме в лек разговор - питах я дали по принцип е доброволец към червения кръст или помага само на готини мъже в нужда... тя тръгна да ми декламира какво работела, ама как отношението към хората било важно, ама не знам си какво. Загубих интерес, почнах да си стягам квадрицепсите на контузения крак. Малко ги стегнеш насам, малко ги стегнеш натам. Оная излезе от монолога:
   
   - Какво правиш?
   - Чудя се дали ще мога да тренирам тоя крак без да стъпвам на него...
   - Е... той няма нужда от повече трениране
   Направо ми идеше да я засвяткам с нещо, но можеше само да откъртя капака на тоалетната. Не е опция... кума после ще мрънка. Напоследък много мрънка, от годинките ще да е.
   - Има, има. Може още, гледай тука - свивам бедрото - ей тука, още малко дълбочина между тая и тая глава на квадрицепса
   - Ау, махни ги, махни ги, че е страшно
   - Кое да махна?!?
   - Мускулите
   Поклащам глава в израз на недоумение. Как се махат мускули?
   - Направи ги... да не ги виждам... - пояснява тя, явно незапозната с функцията на клепачите си
   - Що? - правя се на тъп и почвам да си стягам и отпускам гърдите, да подскачат нагоре-надолу
   - Ужасссссссс... - хили се оная и ги хваща с ръце, ама просто няма шанс да ги спре - Сприии...
   Е, щом тя ме е хванала за гърдите, аз ще я хвана за задника. Танто за кукуригу, нали така? Обаче тая подскочи половин метър във въздуха на място, все едно имаше копче за катапулт отзаде. Дръпна се, почна да отговаря едносрично. Ясно. Пресилихме нещата. Излязохме при другите, а Валерката веднага зададе въпроса:
   
   - Наеба ли я или само ти духа? Сложил съм 50 кинта че си я съдрал на място!
   
   Хич не е тактичен Валерката. Направо наля масълце в огъня. Показвам му с очи да се разкара и да млъкне, ама той не спира - явно са му важни тия петдесет лева. Девойчето тотално издивя и си хвана пътя. А аз след нея по стълбите, куцукайки. Не че нещо, ама ми е кофти Валерката да ме прецака и то без да иска, за дребни кинти.
   
   - Не е много честно да вървиш бързо, докато те гони ранен човек...
   
   Девойчето спира, обръща се и ме фиксира с много ядосана физиономия.
   
   - И какво, съдрал ли си ме или само съм ти духала?
   - Е, няма да лъжем: подуха малко и това е... даже не ти знам името.
   
   Оная ако имаше огнестрелно оръжие и бях до там. Видях го в очите й - желанието да ме очисти на място. Обърна се и тръгна пак. И в тоя момент осъзнавам, че аз гоня някаква оръфана седмичка. Нищо особено не е. Такива като нея мога с лопата да ги рина из контактите ми. То даже жена ми е два левъла над нея...
   
   - Заеби... не ми трябва да знам имената на хора, които нямат никакво чувство за хумор.
   
   Оная мина през входната врата, обърна се с лице към мен, ама мълчи. Махнах с ръка:
   
   - Благодаря за помощта все пак, оценявам
   
   - Петя
   
   М? Повдигнах вежди. И оная тресна вратата с все сила. Окей, Петя - майната ти, Петя. Fuck off. Ще ми чупи пози и фасони. Ха. През това време ония горе събрали номерата на всичко от женски пол, разменили инстаграмове, фейсбуци и какво ли още не. Връщам се на обрано лозе...
   
   (./...)

[Zalmoxis]

   Ден или два по-късно, минавам да взема шублерче от една от дискотеките на кума. Що нямам шублер ли? Ами... малкия му се счупил пластмасовия детски чук и решил че шублера е чук. Прилича му на чук, значи е чук. Милата ми жена пък решила, че щом прилича на чук и е метално - да си млати там детето наоколо с него на воля. И сега шублера е на две части, едната от които е загубена незнайно къде. И така, нямам шублер. Ще кажете: купи си! Да си купя, ама аз го ползвам веднъж на пет години. Просто не е логично да си купя. Пак. И да играе ролята на чук. Пак. А ми трябваше да си премеря някаква пластмасова щипка за Пишкоудължител 11 дали е 61мм или 61,5мм... щото имало два варианта. Офффф. И съответно от кой да взема шублерче на заем - от Санчика. Обаче той се премества и грам идея няма кое в кой кашон се намира, ама имал някъде под бара в онова заведенийце: за като решат да си мерят пишките. Подсказвам му че стандартните шублери стигат само до около 170мм, а той ме гледа едно обидено, мълчаливо. Отне ми време да се сетя защо. Но пък бързо измислих как да го извъртя: "Ааа, вие на дебелина ли ги мерите - ще стигне, ще стигне...". Замазахме положението!
   
   Понеже съм от най-ранобудните и организираните, се движа към дискотеката къмто девет часа. Вечерта. Който пита от ранна утрин я имам предвид тая задача, затова и ключове съм взел, че щях да влизам като е затворено... Нанайци, персонала вече е там, а аз съм в шок - толкова ли не мога да се организирам един шублер да взема?!? Сега ще има да се чудя как да се измъкна да не загубя няколко часа. Въздъхвам тежко, псувам съдбата и тръгвам към входа. Около средата на тия съдбовни петдесетина метра ме засича странично Петенцето. Аз от начало не я познах, защото се беше направила, не беше като преди по домашни дрешки и без гримове. Ако я бях видял така за първи път: спокойно осмичка. Но странно нещо е първото впечатление... в главата ми си остава опърпана седмичка.
   
   Буквално отегчителен разговор: ама как си, ама как ти е кракът, какво правиш тук... И в тоя момент ми отлепва релето! Петенцето ми е спасението! Веднага я вербувах да влезе с мен вътре за малко! Така никой няма да ме занимава, защото ще гледат да не ме изложат пред нея! Гениално! Речено - сторено. Естествено, тя не знае за какво иде реч, само знае че ще дойде с мен за минутка навътре да свърша нещо. Пробив в плана: не влизаме прегърнати. След първите десет метра нещо ме застига в гръб и ми скрива очите с ръце. Очаквам някой от охраните да се бъзика, затова веднага се завъртам на сто и осемдесет градуса, да не ми седи незащитен задника. Но се озовавам лице в лице с една от танцьорките.
   
   - Познай кой е!
   В съзнанието ми изплува отговора "Най-новия модел семедобивна машина", но се въздържах. Честно казано не й помня името, а по физиономия прилича на поне още пет нейни колежки. А и е съвсем възможно да я виждам за първи път, откъде да знам?!?
   - Припомни ми...
   Тръгва да ме целува, едва се извъртях да ми я залепи на бузата. Тя пък нещо се натовари че се завъртях, фръцна се и изчезна на някъде.
   
   Привлачвам Петенцето към бара, изисквам им шублера. Почват да ровят. Междувременно охраните се присламчват около мен и се разлива водка в чаши. Разлива се буквално - целия барплот е олят, барманките пищят на умряло, две бутилки не стигат за десет чаши... Бутват и на Петенцето една чаша, почват да ни убеждават че не може да не пием. Микроводки. По поне двеста всяка. Плана отиде на майната си. В това време се появява шублера и някаква найлонка. Поглеждам в найлонката - кинти. Питам с поглед, отговаря ми се че Санчика заръчал по телефона да му ги занеса по някое време. Знаел е кучето, че ще се забавя! Познава ме! Петенцето гледа критично шублера:
   
   - За това ли дойдохме?
   Как да й кажа? Ще излезе тъпо. Вадя пачките:
   - Не, за това дойдохме
   Поглежда парите, поглежда мен.
   - А това? - сочейки шублера
   - О, това е да се броят по-бързо парите - подреждам пачките и ги защипвам заедно с шублера, мервам надписа на най-горната банкнота "38 900", гледам показанията на шублера - Тука са... тука са... 38 850... Да, толкова са.
   - Ама може ли така?
   - Ти не знаеш ли? Да не мислиш че някой си губи времето да брои толкова пари? - обръщам се към тая дето ми е подала парите - Колко трябва да са?
   - Ми... 38 900...
   - Губят ти се едни 50 лева, ама карай...
   Петенцето в туш. Тя сигурно шублер не е виждала през живота си. Хахахах. В тоя момент псевдо мистър Ди Джей издивява: поздрав за мен от Ани. Деба, коя ще е Ани? Обръщам се да видя мистър Ди Джей, а до него се мотка танцьорката. Ахааа. Добре. Добре. Странно, уцелиха музика, която не съм чувал, а пък взе че ми допадна. Впоследствие чак изрових контакти, да го питам тоя каква беше тая песен - оказа се Ловушка - Давай за. Е, нямаше как да обърна един екс на тая песен. Анито се качила на една от масите и танцува, ама танцува - раздава се на макс, буквално се загледах. Брей, ако съм я плющял - много добре, браво на мене, тя доближава десятка на това осветление и от такава дистанция! До толкова се загледах, че видях гърба на Петенцето чак на изхода. Тръгнала си без да каже нищо. Бляяяяяя, извинението ми! Вдигнах рамене на предложението за още водка и се затичах след нея.
   
   Едва я настигнах, не мога да тичам с тоя крак, макар че жената ме наклепа с някакво хирургическо лепило доста стабилно.
   - Започва да ти става навик да те гоня...
   - Защо ме гониш?
   - Стори ми се че нещо се обиди, а не разбрах за какво... и идвам да проверя.
   - Не съм се обидила. Можеш да се връщаш да пиеш и да се натискаш с оная.
   Засмях се. Как да й кажа, че не я помня коя е оная? Май с репликата "Слива ми се с още няколко" няма да е добър резултата.
   - Виж, ти трябва да ми се извиняваш. Аз те взех за да ме пазиш от нея... тя ми е бивша, но още не приема че сме се разделили...
   - Да те пазя?
   - Да! Помислих че като ме види с по-красива жена и ще й се срине самочувствието и няма да прави глупости...
   - Въобще не познаваш жените!
   Ама хич не ги познавам. Да! Всъщност... знам ли и аз?
   - Наистина ли? - да се е*а в наивния глас дето извадих - Аз не искам да съм груб с нея, а тя... злоупотребява...
   - Кога се разделихте?
   Да бе, вярно, кога? А сега де?
   - Преди два... три месеца - измилих нещо, което да не е много, да не е и малко...
   - На коя дата?
   Уат дъ фак? Чакай сега да смятам... мамка му! Измислям някаква приблизителна дата, без да подозирам защо.
   - Значи седем минус четири е три, а три по три е девет... ДЕВЕТ! Ето, девет е число за край. То символизира края. Силно число. Значи девет по девет - осемдесет и едно, на осемдесет и първия ден тя ще те забрави!
      
   Спрях да дишам за момент. Алергичен съм към такива неща. Май не беше лош вариант да се върна да си пия водка и да се натискам с Ани, да му се невиди... ама - не, аз да гоня дивото, да гоня откачалките, дето са ги изтървали от Карлуково! Sex with crazy chicks - is it worth it? Преди да се разделим - разменихме контакти. Даже не се поколебах, то на инстинкт я блокирах веднага след като я записах. Нумерология! Бляд! Девет било силно число, йоб твою мать! Девет по девет било осемдесет и едно! Сука!
      
   (../...)

[Zalmoxis]

   Седмица и нещо след тази случка отивам на пенсионерска сбирка, при кума. А квартала е пълен леш за паркиране - еднопосочни улици, от двете страни фраш с коли, навсякъде колчета, високи бордюри... общо взето паркирането там е загубена кауза. Приближавам къщата и две пресечки преди това карам бавничко, да се оглеждам за някое късметлийско празно място. Иначе трябва да звъня на кума да отваря някой от гаражите, а те пълни с багажи - ще е чудо докато наместя колата. А някаква кола ми се е залепила на задната броня и явно бърза. Влача си се с десет, но почна да ме дразни. Ускорявам до трийсетина и бия рязко спирачки обратно до десет. Другата кола - все така залепена, не усеща намека. Мхм, ще ядеш к*ра след малко...
   
   О, чудо - точно срещу къщата на кума ми има свободно място. Газ до ламарината, агресивно паркиране. Умрях си от кеф. А шофьора на оная кола, дето ми се беше залепила, спрял почти до мен и увиснал на клаксона. Излизам от колата с гордо вдигнат среден прът, изпълняващ ритмични присвивания, които указват да дойде да се разберем. Ама вече агресията беше взела връх, въображението беше нарисувало как вадя очилат охльов от шофьорското място и му показвам какво е правил Влад Цепеш с такива като него, като за целта ще използвам антипаркинг колче! При приближаването ми обаче прозореца се сваля, а вътре - Петенцето. Мамка му! Тая е като херпес! Тъкмо я забравиш и изведнъж пак се появява! И тоя път се е направила на осмичка. Дейба тоя грим, дейба тия чудеса, красива е така...
   
   - Паркирал си ми на мястото
   - Няма проблеми, ти паркирай на моето
   - Къде е твоето?
   Ах, как се радвам че попита! Навеждам се към прозореца заговорнически.
   - От тука нали знаеш как да стигнеш до Околомръсното? Да? Добре, значи - качваш на Околомръсното и слизаш на "Тракия", от там... само направо, докато не видиш една табела "Пловдив". Тц... не... чакай... там оставих на Минчовски А осмака, заето е... Значи продължаваш към Бургас. Като влзеш в Бургас, на кръговото на Мираж - направо, после вземаш левия преди хотел Космос... да ти го чукна ли на GPS-a?
   
   Петенцето преглътна на сухо, безмълвно отправи поглед напред и продължи по улицата. Ей, тая да не седне сега да реве? За едно парко място? Пф, да се спасява. Почвам да думкам по вратата на Санчика. Няма звънец, идиота. Думках, думках: нищо. Звъня му - не вдига. По дяволите. Не мога да свиря с уста. Вкарах един ритник на вратата - не помръдва, солидна е. Почнах да се въртя безцелно и да обмислям как да щурмувам къщата. Прозореца на третия етаж е отворен! Ако сега имаше заварена лебедка... ама има ли заварена лебедка? Неееее. За какво ни е, вика, лебедка? Щяла да загрозява...
   
   Гледам в далечината се задава Петенцето - едва се влачи с няколко торби багаж. Fuck. Стана ми кофти, чак усетих вътрешен дискомфорт. Странно как някакви съвсем дребни морални теми ме жегват, а други, далеч по-фундаментални, въобще не ме интересуват. Ама въобще. Пресрещнах я, засилих се да й вземам багажа, тя се дърпа, раздава го дълбоко обидена. Чак се наложи да й се скарам, за да млъкне и да ме изслуша, пък като изкарах един монолог, чак и аз се втрещих от себе си:
   
   - Петенце, аз съм идиот. Завършен идиот. Ти ми оказваш първа помощ, гледаш да не ми изтече кръвта, стараеш се... после пък ми помогна там, в дискотеката, без въобще да си длъжна да ги правиш тия неща... а аз? Заемам ти мястото за паркиране. Остави ме да ти помогна с багажа, после ако искаш - изчезвам и повече няма да ме видиш. Ще те разбера.
   
   Брей, да му се не види, тежи тоя багаж бе. Камъни ли е нахакала вътре? За няма и сто метра се припотих като за километър крос. Онази отваря входната врата, почваме да катерим стълбите.
   
   - Ей сега ще ги взема, само да отключа... - и хукна да гони някакъв заек навътре, да не избягал
   
   Чудно. Самопоканих се с торбите в коридора на апартамента и ги стоварих. Седнах на някакво шкафче, да си почина, а Петенцето хванала заека и двамата ме гледат с учудване. За какво ми беше да нося торби? Що не я зарязах да се гърчи?
   
   - Хубаво ли ти е?
   - Защо да ми е хубаво?
   - Да ме гледаш как стоя жаден...
   Как го метна тоя заек, не е истина, горката животинка. Връща се с чаша вода.
   - Това ли заслужавам? Вода? Даже не е студена?
   Притесни се.
   - Май имам нещо в хладилника...
   Окей, тя тръгва към хладилника, аз тръгвам след нея и си свалям тениската. Не знам кое я изненада повече - че аз тръгнах след нея или че си свалих тениската. Май ще е тениската.
   - Топлинен удар ли да получа? - отговарям на учудения й поглед - Я, каква е тая бутилка тука?
   - Бяло вино
   Бля... как не ми харесва да пия вино! Давай тука. То горкото - половинка. Отпивам.
   - Не, нещо не му е наред, я пробвай и ти
   - Съвсем си е наред - обявява тя, след като отпи малко
   - По-голяма глътка трябва, ти го едва го облиза, как ще усетиш?
   Удари една по-голяма глътка. Наред си било. Хм. Я дай тука. Ударих две глътки. Гадно си е.
   - Има нещо горчиво вътре, все на мен се пада - разклащам бутилката - Я сега както се е омешало пробвай пак?
   Петенцето присви леко поглед.
   - Да не се опитваш да ме напиеш?
   - Кой, аз? Да те напия? Не, просто горчи, пробвай - бутам й бутилката, тя пак отпива
   - Нормално вино си е...
   - А така, чисто от интерес, ти от колко вино се напиваш? - поглежда ме изпод вежди - Това ще стигне ли? - разклащам бутилката
   - Не, няма - взема бутилката и отпива
   Ай, ай, ай.
   - А случайно да ти се намира още една бутилка? - вземам бутилката и се разположих на някакво канапе
   - Днес не ти е ден, последното е
   Ех, да, моя прословут късмет.
   - Тогава сядай до мен, да доизпием това, както си му е реда, с някоя интересна история - отпивам си от виното, тя гледа недоверчиво - Нали не можем да се напием от толкова вино, какво се притесняваш?
   
   Седна. Почнах да й разказвам порно версията на Червената Шапчица. Ми за това се сетих, щото тя беше облечена в червено. Вълчо казал: "Аууууууу, отзад още не съм те е*ал...". Мен ме чукна виното, чак се налагаше Петенцето да ми помага да адаптираме историята към нашия случай. Нали, Вълчо си порязал крачето, дошла му на помощ Червената Шапчица със спиртец, разбирате на къде отиват нещата. И аз се усещам чак след няколко нейни намеси, че тя помага с историята и е наясно за какво иде реч. И от намеси с доста kinky уклон... Три пъти й се наложи на Червената Шапчица да ходи да храни бабата, докато бабата не гътна от диабет, че да престане главната героиня с кърската любов и да се пробва на наследствено легло... тц, тц, тц. Бахти, след пет глътки вино и вече трудно си координирах ръцете как да шарят по нея и да адаптирам приказка в движение... Както и да е, виното се оказа достатъчен бустер - свърши работа. И де ал но! Не след дълго влезе в сила моето жестоко изстрадано правило: "Еби ги така, че после да ги е срам да разказват какво си ги правил". Вече не го забравям!
   
   Кума обаче звъни постоянно, не спира. Аз плющя, ония звъни. Едно след друго - пропуснато, пропуснато, пропуснато... не спира бе! Човек ще си помисли че след десетия път ще се откаже, ама той - не, та не... звъни! Плющя в ритъм с мелодията и си мисля: пропуснал съм пенсионерката сбирка, вързал съм му тенеке - голям праз. Успях да докопам телефона и го метнах на безшумен. Като привършихме с Петенцето, звъннах на кума.
   
   - К`во?
   - Ще ти кажа к`во. Що не вдигаш?
   - Зает съм
   - Виждам...
   - м?
   - Не разбираш?
   - Не, не разбирам
   - Виждам!
   - Какво виждаш?
   - Тебе и съседката виждам, завесите пусни!!! Два часа я еба пред цялото ми семейство!
   - ...(нелепо мълчание, поглеждам към завесите - наистина са прибрани)
   - Звънях ти, на домофона долу звънях, камъни хвърлях!
   - ...(приближавам се и дърпам завесите)
   - Ти за нормален секс чувал ли си? Какви са тия неща, дето ги правиш?
   - Санчик, що сте гледали, като сте видели...
   - Ааа, сега ще дърпаш завесите?
   - Гледай, гледай...
   
   Затворих му и си подадох оная работа между завесите, да му помахам. Половин куклено шоу му изиграх. Засегна се човека, три дена не ми говори. После тъкмо се успокои и му предложих да смени къщата, защото в тази вече има негативни спомени и въобще - лоши вселенски вибрации. Сега пак не ми говори, при все че му обещах да му помогна с нанасянето в следващата къща... е, до три дена ще му мине. Все пак три по три е девет, а числото девет - силно число, край...
   
   (.../...)