Заедно с аеродинамичната сапунерка се понесохме нататък по скучния път. Чопля раазни глупости по дрънчалките и гледам - Къдрокоска писала. Брех. Дали е готова да й изправя къдричките? Оказва се - не е. Пак някакви плахи опити за заплахи, ама щяла да се разправя с мен като се върнела. Охо? Да се върне? Откъде? Марс? Не, тривиално, от Стара Загора. Направо се уговорихме да мина на живо да си предяви претенциите. Тя не беше много ентусиазирана, ама вече беше казала къде ще е и нямаше как да ме спре. Как мислите, дали съм от притеснителните, дето няма да отидат или чакат покана... тя не знае че мене здравия разум и чувството за срам са ме напуснали - завчера им правихме 40 дена. Не издържаха милите, предадоха се, отлетяха от земния свят.
Влизам като у дома си на съответното място, екипа на Къдрокоска се вихри. Нещо средно между проверка за респектиране, дърпане на уши, установяване на контрол и даване на инструктаж колко точно да разтварят бузките пред новото правителство. В едно. Къдрокоска размахва някакви листи. Ама разбира се - засилвам се към нея с властното "Дай веднага да видя какво са направили, че чак аз трябва да съм тук" и й измъквам листите от ръцете. Пълни глупости, даже не си играя да ги чета, но го играя "Хм.. аааа... оооо... ти да видиш... тц, тц, тц... информирахте ли... сещаш се кой... или аз да му звънна?". Няколко човека в стаята се насраха, забравяйки че някога въобще са имали намерение да питат кой по дяволите съм аз. Къдрокоска временно се беше превърнала в кръвна сестра на Митьо Очите по изражение. Дръпнахме се настрани, оная ми шепне на ухо: "Какво правиш?". Как какво - идвам, имала си нещо да ми обясняваш за поведението ми. Оная набира инерция - не му било тук мястото. Окей. Давай да отидем да пием по нещо тогава. Не можело, сега работела.
Оф, така като почнат. Извадих демонстративно дрънчалката, звъннах на Чичо, проведохме бърз разговор на високоговорител: тука едно русичко, къдравичко, пратил си го в Стара Загора, вземам ти го за малко. Нямало проблеми - да го вземам, ама да не забравя да го върна. Къдрокоска мълчи премигвайки. Предложих й да говори и тя. Не ще, клати уплашено глава. Затварям, питам какъв е проблема, а тя: "Той ти вдигна!". Хахахах. А не бе, ще седи и ще си гледа телефона как звъни. Въобще не я чаках да се съвземе, товаря я в сапунерката и ускоряваме към Бузлуджа. Оная се усети чак като прехвърлихме върха на Средна Гора. Като разбра накъде отиваме и имахме малка драма, набра 112 като й отказах да я върна. Но по някаква причина си промени решението точно докато звънеше и каза на оператора че го е набрала по грешка. Грам идея нямам защо премисли, ама вътрешно ми трепна. Бая. Два дена писмени обяснения и недай бох - пак в централните новини: "Откачалник отвлича държавен служител, преминава със среден пръст покрай стоп-палките, преследваха го през няколко общини". Жена ми ше има пак да прави истерии цяла седмица...
Попари ми се малко настроението, ама външно се държа, говорим си за някакви общи глупости. Откъде сме се познавали с Чичо, що не съм останал в редовното правителство, дали е възможно да мина психотест без подкуп, нея дали много са я пляскали по задника като малка и от там да й допада, дали аз съм пляскал всички които влизат при мен... не, ти си единствената, не можах да устоя, но резултата леко разочарова... спокойни теми, да минава пътя. Еее, че се сетих за Стейпълс, като се заговорихме за задници. Мама му стара, да беше пуснала един СМС от типа "Аре чао" и нямаше да ми е криво. Колко е един СМС там, 10-15-20 стотинки ли е? Толкова ли не си струвам, да е*а? То вярно че и аз пет-шест-седем месеца не я потърсих въобще, ама то това е различно. Тц. Докривя ми, почнах да се преструвам в разговорите. Преди да почнем изкачването спрях на някакво магазинче и купих водка. Имаха долнопробна, ама тя и Стейпълс не беше първо качество. Къдрокоска учудена: ама ще пия ли? Не! Ще пиеМММ. Тя нямало да пие. Добре, на тебе ще ти взема сокче, да не преглъщаш на сухо. От банан дорбе ли е?
Започнахем катеренето нагоре, ударих две микроглътки водка за антидот, свързах дрънчалката към сапунерката и пуснах музика, че взехме да губим хубавите станции на радиото. Не знам защо се сетих за
тая песен на НЛО, ама на - факт. Пуснах, нащраках звука приятно високо, да не се чува колко фалшиво пея и почнах да се дера. Сапунерката поне има добро ниво на музиката... успява да прикрие фалшивото ми пеене. "Келнер сипи, още малко!", след което навдигам леко бутилката за микроглътка. Хахаха. Песента свърши, Къдрокоска пита коя е тая дето ме е зарязала и го приемам толкова тежко? А, не бе, няма такива неща, песента ме кефи. Предложих й да пеем заедно. Не знаела текста. Ми... удари две микроглътки и ще го научиш. Погледна недоверчиво, ама пи. Пуснахме го пак. И ми пее: "Ти ще си пак със мен, точно на куков ден!", докато ме сочи и се поклаща. На третия път ни се получи близко до идеалното, до степен да го снимаме...
Спокойно и неусетно, стигнахме до никъдето. Сигурно оставаха няколко километра до Бузлуджа, когато снега показа на тая сапунерка че не е баш за там, рискувм да я окопая сериозно. Едва едва кретаме напред, хлъзга да си е*е родителското тяло от женски пол. Ясно е че сме до тука. То аз и не очаквах да се качи до горе - плана беше да си отбия и да си продължа пеша. Отбивам, поглеждам Къдрокоска. Бляяяяяд. Ми тя няма да го преживее това, по токчета, тънко яке, без шапка и без ръкавици в тая снежна виелица. Обърнат към нея приемам идеята че съм бил толкова път и няма да се кача на паметника, няма да имам хубавото преживяване и ми хрумва друга идея. Поглеждам задните седалки. Ну... не знам какво са си мислели инженерите на Бентли, но там отзад посмъртно не можеш да еб*ш, освен ако не си лилипут и пак по средата има някаква разделителна конзола, дето ще се почупиш на нея. Отпада като опция. В тоя момент се сещам за един стар виц. Няма как.
- Слизай!
Къдрокоска гледа неразбиращо, опитва се да разбере дали се шегувам или съм превъртял, ама реши да не рискува. Излязохме от колата.
- Ето ти ръкавици, почвай да правиш снежен човек!
Хах. Гавра. Пием микроглътки водка, слушаме ретро НЛО, гасим с бананов сок, разменяме си ръкавиците и правим снежен човек. Мъжки снежен човек. Много се дразня като ги правят безполови. Снега не беше лепкав, ама се справихме, добре ни се получи. Щракахме малко снимки и си тръгнахме, включая снимка как Къдрокоска го е хванала за достойнството. По пътя надолу мен ме яде от вътре, как се прецаках. Ни се качих на Бузлуджа, нито на тая й изправих къдриците. А тя сипва сол в раната: "Аз съм се излъгала, мислех че ти само търсиш как да спиш с мен". Поглеждам я възмутено - не си е сложила колана? Вземам следващия десен завой толкова рязко, че центростремителните сили я хвърлиха към мен и я придърпах с ръка - "не съм решил, не съм те вкарал между чаршафите... (пуснах я пак да си иде на седалката) ...живота не е само секс, понякога трябва да се преборват и острите дефицити на снежни човеци". Бааах, какви глупости говоря. Реших да се направя че алкохола много ме е омагьосал. Ъхъ. Изпили сме няма и четвъртинка от бутилката за около час. И колко лошо се стекоха обстоятелствата: вече притъмнява, мен алкохола ме държи много лошо и не мога да карам така - ще ударим някой, кофти работа. Трябва да дремна някъде за два-три, да ми се избистри главата. От Бузлуджа - към Шипка. Има едно симпатично хотелче, дето съм бил преди. А оная пита "В църквата ли ще спиш?". Да бе, ще си свия едно гнездо до костниците... Казах й тя ако иска да взема колата и да си заминава. Да бе, да. Все едно щях да я оставя с Бентлито, ама важното е да си мисли че има избор.
Стигнахме хотела, зарязах я в колата, уж да ходя да питам дали има места. Бутнах му кинти на сладура с думите "Единствена стая имате, с едно легло. Гася колата и идвам". Не може да оставяш нещата на късмета, аз нямам късмет. Отиваме, Къдрокоска чупи пръсти, охка, въздъхва, проклина съдбата как така стаята ще е една единична, накрая тръгнах към чаршафите - тя след мене. Предложих й да разиграем останалата водка от бутилката на "Истина или отпиваш глътка". Да не отива зян пиенето, и без друго ще си го отспим. Готина игра, не знам защо не я играя по-често. Оказа се че аз съм фен на истината, а тя - не чак толкова. Накрая като я лепнах ми каза "Кажи честно, не беше толкова пиян да не можеш да караш, нали?". Погледнах едно съжалително бутилката, изпих последното на екс и не й отговорих.
Правихме каквото правихме, ама бая се позабавихме. А после мен сън не ме лови. Оная хърка като дъскорезница, леглото тясно... Пощръклях, обикалям като затворен в клетка. Не че не мога да я зарежа насред нищото, но няма да ми реши проблемите. Чакай бе, аз за какво съм дошъл? Оставих я да спи, че се качих обратно на Бузлуджа. Сапунерката успя да изкрета чак до разклона към ветропарка, да й се ненадяваш. От там надянах ушанката със значката сърп и чук отпред, изкатерих се до горе, бутнах на дежурния да ми отвори, че текат тежки консервации в паметника. Провесих си краката в нищото, седейки на ръба на един от източните потрошени прозорци, дръпнах една цигара и се наслаждавах на изгрева. Ослепително - ония големи вентилатори се въртят, изплуващи от тъмнината, Тракийската низина се появява в далечината... Тогава в главата ми бръмбарите се разблъскаха един в друг, настана лека революция и се сетих: страната на изгряващото Слънце, huge metal fans... Ми да! Акио, старата дружка, дъртото японско куче, дано не е пукнал... хващам телефона, с замръзнали пръсти едва му намирам номера, ония взе че вдигна. Дядото джапанка пък в подножието на Фиджи с някакъв рат-род и "внучка му". Мдааа. Аз пък съм с "племенничката", ама я оставих в хотела. Обяснихме се кой къде е, на кой колко му е дълъг, колко добре са ни семействата. После споделих че на това място, което съм ме е осенило прозрението свише, че ние трябва да работим заедно, да развиваме крепката българо-японска дружба. Естествено изядох поправката "японско-българска" дружба. Мммм, бях забравил колко са хапливи и обидчиви. За няма и петнайсет минути разговор вече беше решено: ще работим заедно. Обаче детайлите ще ги обсъдим в Япония, като му отида на гости.
Настроението на макс, тичам към колата с кеф, слизам обратно до хотела. Будя Къдрокоска и й казвам "После ще си отспиш, сега трябва да те изплющя още няколко пъти, че тръгвам спешно за Япония". Тя си помисли че се шегувам. То май беше и по-добре да се бях шегувал, щото в Япония пък какви ги надробих...
Домо аригато, мистър роботто... Домо! Домо! Добре е че българските медии не следят японските.
(.../...)
