Пикап, ефективни запознанства, флирт и свалки (Pick-up Project форум)
Август 13, 2022, 02:04 *
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията


"Животът е това, което се случва, докато вие си правите други планове“ - Джон Ленън

Предстоящо практическо обучение в София в началото на август 2022г. Овладей силата на истинския пикап, научи се как да заговаряш жените, които искаш!

За записвания попълни формата - https://pickup-project.net/%d1%83%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0%d0%b9/

Начало
Правила
Търси
Вход
Регистрация
Най-нови
Страници: [1]
  Изпечатай  
Автор Тема: Блудния се завърща(с тежка абстиненция)  (Прочетена 561 пъти)
Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +52/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 70



Профил
« -: Януари 19, 2022, 15:38 »

   Прекрасен ден в тъпия ми държавен офис. Имаме стая с балатум, да го еба, толкова е зле. Десетилетия ремонти са я подминавали, за да има къде да пращам подчинените ми да се еб*т, като ми излязат с някое малоумно предложение. Отърсвам се от тия мисли, отпускам се в стола и си мисля: Мамка му. Ако се наложи да изтиквам още едно служебно правителство и да организирам още едни избори май ще е по-добре да се цаня за еднопосочна мисия към Марс. Представяте ли си? Тишина, спокойствие, гледаш си звездите през илюминатора... кеф. Няма го Пенко, няма го Данчо, няма да ги пращаш да се шибат на баламатума след изчитането на поредния анализ или доклад. И чисто нова планета за осиране - цял Марс! Нали, това при положение че въобще стигнем до там и кацането мине гладко. Замечтах се!
   
   В този рядък и хубав момент се почуква плахо на вратата. Кротко си лежа опънат в стола, само завъртях очите по посока на звука и реших да го игнорирам. Тишина, спокойствие. Докъде бяхме стигнали? А да, дали кацането ще е гладко. Аз си знам късмета, няма да е гладко... но все пак гравитацията на Марс е само около една трета от земната и ако се влезе под правилен ъгъл шансовете да го преживееш удара при кацане не са никак лоши...
   
   Ново почукване на вратата ми, последва прещракване на бравата и започва да се отваря. Моята врата. Някой простосмъртен си позволява да отваря моята врата?!? Тръпна в очакване да видя кой е решил че живота му е скучен. Приковавам влизащото същество с мълчалив поглед. Русичко, слабичко, краченцето му по-малко от моя бицепс. Като ме видя - замръзна на място. Момент на проблясък? Може би има капка разум? Може би ще излезе и няма да се върне никога повече? Може би има шанс да живеем мирно и щастливо? Не. Тръгна напред. И тогава осъзнавам - аз имам фатална грешка в плана. На Марс няма жени, даеба. Ееееееее. Да еба!
   
   - Добър ден - отрони плахо съществото
   
   Странно привлекателна, до степен надхвърляща първоначалните ми изисквания. Ама й бях набрал - всичко ми развали тая. Все още не съм отронил и дума. Какво да й кажеш? То е дълго за обяснение. Как ти е развалила плановете аз Марс, после е развалила и плановете които са ти се появили за нея, защото не я харесваш - понеже ти е развалила плановете за Марс... Тц, няма да хабя кислород, ще тренирам за Марс, макар че май отпадна като опция.
   
   - Аз съм от еди-кое си министерство...
   
   Продължавам да я приковавам с мълчалив поглед, излегнат в стола. Що просто не си тръгне? Вече ми е развалила цялата сутрин. Не може ли да ме остави на мира, че да има шанс да ми мине за следобеда? Ааа, ето защо не позволяват да се внася огнестрелно оръжие в сградата. Чак сега направих връзката - няма да смогнат да изнасят труповете, ще трябва да назначим и санитари... Преразход. Боже милостиви.
   
   - Трябва да Ви предам документи... - гледа към мен с надежда да трепна или поне да мигна - ... от Чичо!
   
   Последното го каза толкова победоносно, сякаш очакваше че от някъде ще има фойерверки, стаята ще я обсипят конфети от тавана, от нищото ще се материализира торта с гола танцьорка, целия отдел ще нахлуе на парти-изненада, а аз ще стана от стола и заедно с нея ще пеем "Кумбая", докато с държим за ръце и се гледаме влюбено. А ето че няма нищо, само аз мълчаливо я изпепелявам с поглед лежейки в стола. Започна да й става горещо от напрежението. Кой знае какво са й казали че носи? Кодовете, с които да използваме АЕЦ-а за статична ядрена бомба? Началото на военен преврат, защото не само на мен ми е писнало от непрекъснатите избори? Какви ли неща й се въртят в мозъчето и от това прегрява... Айде, от мен да мине, няма да я мъча повече. Изправих се в стола, наколоних се напред, потупах бюрото пред мен и посочих с поглед да остави там папките. Освобождаването от психическото напрежение направо я накара да припка щастливо на подскоци, докато заобикаляше отрупаната с документи мебел.
   
   Хм. Я да видим какво ни е пратил Чичо. Ако имаме късмет ще е заповед за самоубийство, да се отървем от мъките. Никога не съм бил фен на харакирито, но напоследък започнах да се интересувам от ритуала. Тъкмо ще разгръщам първата папка и с периферното зрение виждам че онази се е надвесила до мен. К`во? Заедно ли ще четем? Спрях по средата на отварянето и гледайки напред въздъхнах. Голяма пауза. Онази продължава да стои неотлъчно. Добре. Сега ще я видим ние тая работа. До тук се разбирахме добре без думи, да видим дали ще можем да продължим така. Погледнах я, кимнах й към вратата. Нула реакция, а аз вътрешно се изумявам от наглостта, но успявам да запазя спокойствие. Няма как, ще й дам начална скорост и посока. To Mars, my minions!
   
   Затворих папката. Изправих се, бутнах стола назад. Хванах я за раменете и нежно започнах да я бутам по посока изхода. Оная си изви вратленцето назад и ме погледна, за да види поредното окуражително кимване към вратата. Боже, как ми се развихри сексуалната фантазия от тоя поглед. Пуснах я да продължи по инерция в зададената посока, тя направи неуверено крачка напред. По дяволите. Не. Не. Не. Дръж се. Недей. Тя спря, още гледайки назад към мен. Край, пречупих се. Плюнах си леко на дянсата ръка и така я изплющях по дупенцето с ръка, че оная отскочи поне два метра напред. Погледнах й задника, да видя дали не съм й оставил отпечатък като от отлепен стар стикер на застраховка "Гражданска Отговорност". А русичкото се оцъклило невярващо и стои с леко отворена уста, без да може да вербализира възмущението си, защото тя не е очаквала такава простащина. Културния шок й идва в повече. Без да чакам да изригне започвам да говоря на себе си, замислено, гледайки ръката си:
   
   - Стегнатост... осем и половина. Форма... девет. Устойчивост при блъскане... хм... - клатя глава отчаяно - три...
   
   Насочих се обратно към стола си, когато я чух да казва: "Само да си посмял пак да го направиш!". Обърнах се бавно. Фиксирах с поглед. Спогледахме се. Мисля че осъзна грешката си, понеже се завъртя и тръгна да търси спасение по посока вратата. Застигнах я малко преди прага. Ускорението не е от силните й страни - с тези токчета... Второ изплющяване. Тоя път я телепортирах на по-далечно разстояние. Тръшнах вратата зад нея. Изчаках а видя дали ще се върне за още. Дали пак ще влиза непоканена и дали ще разваля мечтите на хората, а? Мамка му, Марс ще ми липсва!

   После ми стана леко тъжно за нея - тя ми донесла така лелеяните документи, които ме освобождават от службата ми към народа. Е, и едни документи, които ако ги попълня бих могъл да продължа службата си към народа. С част от вторите ритуално си избърсах задника(рендосах се, но си заслужаваше!), от няколко направих ракетки и ги мятах през прозореца, с няколко листа си запалих една пура, но така и не успях да намеря в нета как се правих оригами-к*р, за да извикам подчинените ми и да ги сгъват докато свършат, а после да ги украсим стаята с тях за следващата бедна душа, която ще дойде да ме замести. Но вече бях набрал скорост - не се въздържах да рисувам свастики по останалите листи и да си изрязвам снежинки за коледна украса под звуците на "Батальона се строява". Една от подчинените ми, като разбра че ще ги зарязвам, се разрева и стартира верижна реакция. Какво щели да правят без мен? Абе... вие чувате ли се? Не мога да остана. Мен да ме назначат да се боря с корупцията е все едно Владо Кузов да го назначат за директор в детска градина. Едва успокоих ситуацията, бяха почнали жив да ме оплакват... Така и не ми е ясно защо подчинените ми толкова често развиват стокхолмски синдром към мен, явно ми е някакъв талант.
   
   (./...)
Активен

Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +52/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 70



Профил
« Отговор #1 -: Януари 20, 2022, 14:41 »

   Свобода! Teh fredomz! HLiHbertad! Усещането е по-готино и от това да се изсереш в две найлонови торби по равно, да ги вържеш здраво, а после да ги прикрепиш една към друга с метър и половина сезалче, създавайки своего рода химически вариант на болеадорас и да уцелиш нищо неподозиращ кифлоч. Омотаването на сезала около жертвата, неизбежното скъсване на найлоновите торбички от прекомерното ъглово ускорение при намаляващ радиус, пръските кафяво из въздуха от освободената кинетична енергия! Думите са бедни да го опишат! А те си мислеха че "лайно в тарелка с лазерен мерник" е върха на инженерната ми мисъл... сега от дистанция на времето се чудя дали трябваше да давам такива мощни изобретения в ръцете на Митака и Боби, ама - на, свършен факт. Обаче усещането за свобода надминава всичко това...
   
   Прикривайки идиотската си усмивка от самодоволство се появявам на работа след няколко дена почивка. Старата ми хубава и безгрижна работа. Охраните като ме видяха от далеч - тичат, скачат, радват се, бият шапки в земята, извикаха чистачки - метат пред мен по паркинга докато ходя напред. Импровизиран триумфален марш до офиса ми, хора се присъединяват към манифестацията само за да повървим заедно... Ех, бих бил един прекрасен диктатор. Но - съдба...

   След парада по посрещането се хвърлям се на стола в офиса ми. По навик преглеждам пощата. Шейсет и няколко хиляди непрочетени мейла. Пф. Кога ще насмогна да ги прочета? Никога. Всичко на боклука, то ако нещо е важно - пак ще пишат. Също като със служебните срещи. Бях ги натрупал толкова много, че все ги отлагах напред във времето, с идеята че ако ги отлагам достатъчно дълго и упорито, то някои хора ще се пенсионират, други ще напуснат, трети ще ги застигне нещастен случай... и когато списъка намалее от самосебе си - за един-два дена ще го отметна. Важното е да си упорит. Пък може и утре да кацнат извънземни и само дето си се хабил да присъстваш на тия срещи.   
   
   След тежкия труд, след толкова много преместени мейли в боклука - пих кафенце, гледах замечтано през прозореца. Доклада от отдел Е11 така и не идваше, вероятно не са разбрали че съм тук. Е, ще отида на долните етажи да ги сръчкам, да ми се порадват. Какво е отдел Е11 ли? Кодово име. От "Ебалник 11". Само борда на директорите си знаем какво точно означава съкращението, но мисля че другите подозират, почнали са да нареждат пъзела... обаче който посмее да изрече истината го обявяваме за почитател на конспирациите и му купуваме станиол да си прави шапка да се пази от 5G, като му предлагаме и график на работа "кем трейлс фрии". Все пак няма как да се избяга от фундамента на Е11, винаги някой ще се досеща - всички в тоя отдел са от женски пол, всички са привлекателни, на лежерни длъжности и като много от тях загубят форма, решат да си намерят "сериозен приятел" или просто ни дотегнат: отдела се закрива и преоткрива... с повишен индекс и почваме да търсим кандидатки за попълването му. Така преминахме през Е1, Е2, Е3... Хубави времена бяха. Ех, че се сетих за Лиляна от Е3. Оххх. Еххх... младост.
   
   Слизам, а долу всички са странно мълчаливи и незакачливи. Стигам до бюрото на Стейпълс. Аз така й виках, заради запознанството ни. Трябваше ми телбод, за да закача едни консервени кутии за задната броня на колата на финансовия директор и взех нейния, щото беше най-близко. Пък на ония му бях обещал тържествено вече да не му вързвам задния мост на джипа с пожарен маркуч за дърво, щото оная от застрахователната компания вече почна да не вярва на очите си. Затова - консервени кутийки, лайт моуд. След успешната мисия ме домързя да търся на кого е вълшебната прикрепяща машинка и победоносно се прибрах в офиса си, с телбода. На следващия ден идва гордата притежателка на открадното, хвърля огън и жупел - как така съм посмял да й взема телбода без разрешение, той й се водел на нея - сериен номер имал - съвпадал. Апо й следял наличностите от телчета, как съм смеел да й ги хабя... Та от тогава я наричам Стейпълс и я виках с "Стейпълс, вземи обурудването и ела да ковнеш два листа тука". Поебавах си я неангажиращо: за разведряване на обстановката и сплотяване на колектива. А сега я няма, бюрото опразнено. Извиках една от служителките наблизко да докладва ситуацията. Стейпълс се оженила и била бременна, излязла в отпуск, после ще е в майчинство...
   
   Хм... за момент ми стана леко тъпо. Някакъв ръб си го изтръскал на неподходящото място в неподходящото време и вече няма Стейпълс. Загледах се в закачалката, където по принцип държеще едно пухкаво елече, което много ми палеше чавиите. Няма го, целия офис е опразнен. Прегледах чекмеджетата. Две чаши за чай, с които идваше в моя офис да "предаде доклада". Статуетка с човече, стискашо телбод, която аз й подарих. Поръчкова. И нищо друго. Стана ми още по-тъпо, някак празно - зарязала е всичко и не смята да се връща. Не се е обадила, не е драснала два реда, не е оставила бележка. Дезертьорство. От най-долен тип, даже спомен не си е запазила. А аз винаги си вземам нещо за колекцията от спомени. Малко напомня за склонността на някои серийни убийци да си колекционират от жертвите, но си ме влече. Май това най-много ме засегна. Все едно някой е решил да ме изтрие, ей така - щрак, нищо не е било. А аз даже не знаех че Стейпълс си е имала приятел. И че психически е готова да си играе на семейство. Ами ние не си говорихме за тия неща. Ако знаех, вероятно нямаше да я плющя така лошо отзад. Глупости, пак щях да я плющя лошо отзад, що да се лъжем? Сетих се какви ги вършехме с нея: как ми надра лака на бюрото, пък после жена ми като ме пита какви са тия драскотини - аз замазах с: "Поръчах изкуствено състаряване, да изглежда сякаш работя на него от десетилетия, но се оказаха някакви аматьори...". Хахахах. Боже, и тя ми вярва...   
   
   Преминаха няколко дни, в които беше забавно. В кратце - теоретично сме фалирали, практически се движим на изпарения. Всички в борда на директорите са на силни медикаменти от групата на опиатите, аз съм последния бистър ум там. Значи много сме го закъсали, щом аз съм най-високото ниво... Всички ми се кълнат във вечна вярност и безусловно подчинение - само и само да ги измисля някакво чудо. Редовно съм го правел, сега обаче е наложително и с крайни срокове. Но за да сътворя чудо ми трябва спокойствие и да изхвърля всичко ненужно от мислите си. Хрумва ми: ще наредя да ми разчистят някое хале и да го подгреят, да покарам мотор. Да не взема да се излшльопам на открито, че вече няколко месеца не съм карал и сетивата ми са претръпнали. Ентусиазирах се. Ама моторите - единия конфигуриран за писта и прегрява при скорости под стотина, другия пък пръснат да му се закачат нови бутала, клапани и велосити стакове. Третия и четвъртия зимуват при жена ми, не са опция - тя ще иска да кара с мен, ще провали всичко. Еб*хти живота. Няма мотор, няма Стейпълс, само с оная Къдрокоска, дето я изплющях два пъти по задника си пишем някакви глупости. Намерила контакт с мен и ми пише, за да си възстанови чувството за справедливост. Все едно на идиота като му кажеш че е идиот и той започва да е по-малко идиот, спираш процесите на ентропия. Глупости. Аз това го разбирам като "Искам пак да ме пляскаш и си го търся". Тоест - идиота става още по-голям идиот. Минахме през разясняване че тя си имала сериозен приятел. Жив да го ожалиш младежа, не знае че приятелката му обикаля да търси кой да я шляпа... ама обещах да не му казвам за сега. Ама както и да е, писна ми: драснах й два реда да не ме занимава повече, докато не е готова да я изплющя така че да й се изправят къдричките.
   
   Един път се живее: вадя служебното Бентли. Континенталка. Ге Те. Две. Дърто и мяза на зле проектирана сапунерка със съмнителна аеродинамичност. По принцип го пазим за специални гости, да има с какво да се разхождат да хапват. Пробега му сигурно няма и десетина хиляди километра общо. Беше хванало мухъл по едно време, няма шега - един зелен и миришеше тиня. Три пъти го праха, цяло лято вися на слънце. Все още трябва да се ползват няколко ароматизатора наведнъж. И съм решил - ще ходя на Бузлуджа. Там ми е мястото за мислене и добри идеи. Щото иначе не става, разбирате ли, не се получава така - седи си бай Ганчо на скъсания диван от соца вкъщи и изведнъж му хрумва гениална идея за десетки, ако не и стотици милиони. Или докато нагъва дюнер с кенче бира на пейката - му хрумва как да сглоби революционен парен слухов апарат, захранван от горенето на ушна кал с нула въглеродни емисии... Не! Трябва ти спокойно място, място което да те вдъхновява, място на което да си над всички, митично място на което са били най-великите от най-великите. И какво по-добро място от Бузлуджа - да седнеш на ръба на някой от почупените прозорци и да плюеш шлюпки от семки в нищото под теб, докато цялата страна е в краката ти?
   
   (../...)
Активен

Zalmoxis
PuP Форум Зарибен
*

Репутация: +52/-1
Неактивен Неактивен

Публикации: 70



Профил
« Отговор #2 -: Януари 21, 2022, 14:31 »

   Заедно с аеродинамичната сапунерка се понесохме нататък по скучния път. Чопля раазни глупости по дрънчалките и гледам - Къдрокоска писала. Брех. Дали е готова да й изправя къдричките? Оказва се - не е. Пак някакви плахи опити за заплахи, ама щяла да се разправя с мен като се върнела. Охо? Да се върне? Откъде? Марс? Не, тривиално, от Стара Загора. Направо се уговорихме да мина на живо да си предяви претенциите. Тя не беше много ентусиазирана, ама вече беше казала къде ще е и нямаше как да ме спре. Как мислите, дали съм от притеснителните, дето няма да отидат или чакат покана... тя не знае че мене здравия разум и чувството за срам са ме напуснали - завчера им правихме 40 дена. Не издържаха милите, предадоха се, отлетяха от земния свят.

   Влизам като у дома си на съответното място, екипа на Къдрокоска се вихри. Нещо средно между проверка за респектиране, дърпане на уши, установяване на контрол и даване на инструктаж колко точно да разтварят бузките пред новото правителство. В едно. Къдрокоска размахва някакви листи. Ама разбира се - засилвам се към нея с властното "Дай веднага да видя какво са направили, че чак аз трябва да съм тук" и й измъквам листите от ръцете. Пълни глупости, даже не си играя да ги чета, но го играя "Хм.. аааа... оооо... ти да видиш... тц, тц, тц... информирахте ли... сещаш се кой... или аз да му звънна?". Няколко човека в стаята се насраха, забравяйки че някога въобще са имали намерение да питат кой по дяволите съм аз. Къдрокоска временно се беше превърнала в кръвна сестра на Митьо Очите по изражение. Дръпнахме се настрани, оная ми шепне на ухо: "Какво правиш?". Как какво - идвам, имала си нещо да ми обясняваш за поведението ми. Оная набира инерция - не му било тук мястото. Окей. Давай да отидем да пием по нещо тогава. Не можело, сега работела.
   
   Оф, така като почнат. Извадих демонстративно дрънчалката, звъннах на Чичо, проведохме бърз разговор на високоговорител: тука едно русичко, къдравичко, пратил си го в Стара Загора, вземам ти го за малко. Нямало проблеми - да го вземам, ама да не забравя да го върна. Къдрокоска мълчи премигвайки. Предложих й да говори и тя. Не ще, клати уплашено глава. Затварям, питам какъв е проблема, а тя: "Той ти вдигна!". Хахахах. А не бе, ще седи и ще си гледа телефона как звъни. Въобще не я чаках да се съвземе, товаря я в сапунерката и ускоряваме към Бузлуджа. Оная се усети чак като прехвърлихме върха на Средна Гора. Като разбра накъде отиваме и имахме малка драма, набра 112 като й отказах да я върна. Но по някаква причина си промени решението точно докато звънеше и каза на оператора че го е набрала по грешка. Грам идея нямам защо премисли, ама вътрешно ми трепна. Бая. Два дена писмени обяснения и недай бох - пак в централните новини: "Откачалник отвлича държавен служител, преминава със среден пръст покрай стоп-палките, преследваха го през няколко общини". Жена ми ше има пак да прави истерии цяла седмица...
   
   Попари ми се малко настроението, ама външно се държа, говорим си за някакви общи глупости. Откъде сме се познавали с  Чичо, що не съм останал в редовното правителство, дали е възможно да мина психотест без подкуп, нея дали много са я пляскали по задника като малка и от там да й допада, дали аз съм пляскал всички които влизат при мен... не, ти си единствената, не можах да устоя, но резултата леко разочарова... спокойни теми, да минава пътя. Еее, че се сетих за Стейпълс, като се заговорихме за задници. Мама му стара, да беше пуснала един СМС от типа "Аре чао" и нямаше да ми е криво. Колко е един СМС там, 10-15-20 стотинки ли е? Толкова ли не си струвам, да е*а? То вярно че и аз пет-шест-седем месеца не я потърсих въобще, ама то това е различно. Тц. Докривя ми, почнах да се преструвам в разговорите. Преди да почнем изкачването спрях на някакво магазинче и купих водка. Имаха долнопробна, ама тя и Стейпълс не беше първо качество. Къдрокоска учудена: ама ще пия ли? Не! Ще пиеМММ. Тя нямало да пие. Добре, на тебе ще ти взема сокче, да не преглъщаш на сухо. От банан дорбе ли е?
   
   Започнахем катеренето нагоре, ударих две микроглътки водка за антидот, свързах дрънчалката към сапунерката и пуснах музика, че взехме да губим хубавите станции на радиото. Не знам защо се сетих за тая песен на НЛО, ама на - факт. Пуснах, нащраках звука приятно високо, да не се чува колко фалшиво пея и почнах да се дера. Сапунерката поне има добро ниво на музиката... успява да прикрие фалшивото ми пеене. "Келнер сипи, още малко!", след което навдигам леко бутилката за микроглътка. Хахаха. Песента свърши, Къдрокоска пита коя е тая дето ме е зарязала и го приемам толкова тежко? А, не бе, няма такива неща, песента ме кефи. Предложих й да пеем заедно. Не знаела текста. Ми... удари две микроглътки и ще го научиш. Погледна недоверчиво, ама пи. Пуснахме го пак. И ми пее: "Ти ще си пак със мен, точно на куков ден!", докато ме сочи и се поклаща. На третия път ни се получи близко до идеалното, до степен да го снимаме...

   Спокойно и неусетно, стигнахме до никъдето. Сигурно оставаха няколко километра до Бузлуджа, когато снега показа на тая сапунерка че не е баш за там, рискувм да я окопая сериозно. Едва едва кретаме напред, хлъзга да си е*е родителското тяло от женски пол. Ясно е че сме до тука. То аз и не очаквах да се качи до горе - плана беше да си отбия и да си продължа пеша. Отбивам, поглеждам Къдрокоска. Бляяяяяд. Ми тя няма да го преживее това, по токчета, тънко яке, без шапка и без ръкавици в тая снежна виелица. Обърнат към нея приемам идеята че съм бил толкова път и няма да се кача на паметника, няма да имам хубавото преживяване и ми хрумва друга идея. Поглеждам задните седалки. Ну... не знам какво са си мислели инженерите на Бентли, но там отзад посмъртно не можеш да еб*ш, освен ако не си лилипут и пак по средата има някаква разделителна конзола, дето ще се почупиш на нея. Отпада като опция. В тоя момент се сещам за един стар виц. Няма как.
   
   - Слизай!
   
   Къдрокоска гледа неразбиращо, опитва се да разбере дали се шегувам или съм превъртял, ама реши да не рискува. Излязохме от колата.
   
   - Ето ти ръкавици, почвай да правиш снежен човек!
   
   Хах. Гавра. Пием микроглътки водка, слушаме ретро НЛО, гасим с бананов сок, разменяме си ръкавиците и правим снежен човек. Мъжки снежен човек. Много се дразня като ги правят безполови. Снега не беше лепкав, ама се справихме, добре ни се получи. Щракахме малко снимки и си тръгнахме, включая снимка как Къдрокоска го е хванала за достойнството. По пътя надолу мен ме яде от вътре, как се прецаках. Ни се качих на Бузлуджа, нито на тая й изправих къдриците. А тя сипва сол в раната: "Аз съм се излъгала, мислех че ти само търсиш как да спиш с мен". Поглеждам я възмутено - не си е сложила колана? Вземам следващия десен завой толкова рязко, че центростремителните сили я хвърлиха към мен и я придърпах с ръка - "не съм решил, не съм те вкарал между чаршафите... (пуснах я пак да си иде на седалката) ...живота не е само секс, понякога трябва да се преборват и острите дефицити на снежни човеци". Бааах, какви глупости говоря. Реших да се направя че алкохола много ме е омагьосал. Ъхъ. Изпили сме няма и четвъртинка от бутилката за около час. И колко лошо се стекоха обстоятелствата: вече притъмнява, мен алкохола ме държи много лошо и не мога да карам така - ще ударим някой, кофти работа. Трябва да дремна някъде за два-три, да ми се избистри главата. От Бузлуджа - към Шипка. Има едно симпатично хотелче, дето съм бил преди. А оная пита "В църквата ли ще спиш?". Да бе, ще си свия едно гнездо до костниците... Казах й тя ако иска да взема колата и да си заминава. Да бе, да. Все едно щях да я оставя с Бентлито, ама важното е да си мисли че има избор.
   
   Стигнахме хотела, зарязах я в колата, уж да ходя да питам дали има места. Бутнах му кинти на сладура с думите "Единствена стая имате, с едно легло. Гася колата и идвам". Не може да оставяш нещата на късмета, аз нямам късмет. Отиваме, Къдрокоска чупи пръсти, охка, въздъхва, проклина съдбата как така стаята ще е една единична, накрая тръгнах към чаршафите - тя след мене. Предложих й да разиграем останалата водка от бутилката на "Истина или отпиваш глътка". Да не отива зян пиенето, и без друго ще си го отспим. Готина игра, не знам защо не я играя по-често. Оказа се че аз съм фен на истината, а тя - не чак толкова. Накрая като я лепнах ми каза "Кажи честно, не беше толкова пиян да не можеш да караш, нали?". Погледнах едно съжалително бутилката, изпих последното на екс и не й отговорих.
   
   Правихме каквото правихме, ама бая се позабавихме. А после мен сън не ме лови. Оная хърка като дъскорезница, леглото тясно... Пощръклях, обикалям като затворен в клетка. Не че не мога да я зарежа насред нищото, но няма да ми реши проблемите. Чакай бе, аз за какво съм дошъл? Оставих я да спи, че се качих обратно на Бузлуджа. Сапунерката успя да изкрета чак до разклона към ветропарка, да й се ненадяваш. От там надянах ушанката със значката сърп и чук отпред, изкатерих се до горе, бутнах на дежурния да ми отвори, че текат тежки консервации в паметника. Провесих си краката в нищото, седейки на ръба на един от източните потрошени прозорци, дръпнах една цигара и се наслаждавах на изгрева. Ослепително - ония големи вентилатори се въртят, изплуващи от тъмнината, Тракийската низина се появява в далечината... Тогава в главата ми бръмбарите се разблъскаха един в друг, настана лека революция и се сетих: страната на изгряващото Слънце, huge metal fans... Ми да! Акио, старата дружка, дъртото японско куче, дано не е пукнал... хващам телефона, с замръзнали пръсти едва му намирам номера, ония взе че вдигна. Дядото джапанка пък в подножието на Фиджи с някакъв рат-род и "внучка му". Мдааа. Аз пък съм с "племенничката", ама я оставих в хотела. Обяснихме се кой къде е, на кой колко му е дълъг, колко добре са ни семействата. После споделих че на това място, което съм ме е осенило прозрението свише, че ние трябва да работим заедно, да развиваме крепката българо-японска дружба. Естествено изядох поправката "японско-българска" дружба. Мммм, бях забравил колко са хапливи и обидчиви. За няма и петнайсет минути разговор вече беше решено: ще работим заедно. Обаче детайлите ще ги обсъдим в Япония, като му отида на гости.
   
   Настроението на макс, тичам към колата с кеф, слизам обратно до хотела. Будя Къдрокоска и й казвам "После ще си отспиш, сега трябва да те изплющя още няколко пъти, че тръгвам спешно за Япония". Тя си помисли че се шегувам. То май беше и по-добре да се бях шегувал, щото в Япония пък какви ги надробих... Домо аригато, мистър роботто... Домо! Домо! Добре е че българските медии не следят японските.

   (.../...)
Активен

Страници: [1]
  Изпечатай  
 
Отиди на:  

Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2011, Simple Machines