Inner Beast

[Zalmoxis]

<sub>Life wasn't worth the balance оr the crumpled paper it was written on

Слизаме. Деветдесет градусов ляв завой... външна линия, трейл към вътрешната линия, апекс... и ускоряване до достигане на външната линия. Рязък флип, деветдесет градусов десен - външна линия, агресивен трейл до вътрешна линия, апекс и откриване на газта при изхода на завоя. Ей, много бяга мотора днес. Много. Права отсечка - we have a lift off on the front, ladies and gentleman! Предупредителен блиппер, плавен десен завой. Не, не, не, няма да минаваш на втора, идва сто и осемдесет градусов ляв. Задна спирачка. Предницата започва да потъва, давайки нужното увеличено сцепление отпред. Веднага след това захапва предната спирачка и отпускам на задната, докато предницата продължава агресивно да потъва. Започваме да накланяме и пропорционално да отпускаме предната спирачка, докато приближаваме вътрешната линия на завоя. Накланяме в ляво и отпускаме. Наклаааняме вляво и отпууускаме... влизам по идеална линия, само чакам да дойде апекса и ще се изстрелям!

Удар. От ляво.</sub>

   Мило Дневниче,
   
   Трудни времена настанаха за народонаселението и мен в частност... За народонаселението както и да е, ама аз не разбрах с какво съм го заслужил. Аз съм клета жертва на системата и сега се налага да се крия като Нео от агент Смит. А всеки е агент Смит в тая Матрица - роднини, приятели, познати... даже и детето почна, майка му го е подучила. Една по-сериозна катастрофа да стане с твое участие и - край, жив са те оплакали. Седят, реват и обясняват колко било лошо, като караш кола през пет минути звънят да проверяват дали си жив. Вече не може спокойно да излезеш да покараш мотор - това е off limits явно. Трябва да се криеш, да влизаш и излизаш бързо от Матрицата. Жена ми оптимистично ми скрила каските, екипите и ботушите. Все едно мен ме слуша главата и не мога да карам по джапанки и бански. Баааам - Матрицата, агент Смит, 50 лева глоба за каране без каска, жената вижда глобата... Излизаш от Матрицата, набиваш няколко хилядарки за нова екипировка, наемаш си таен гараж за склад и пак си във филма. Закарваш машината, да я позачистят, в произволна автомивка. Мръдваш да поговориш по телефона, намерят се десет кифли да се снимат с мотора... Бааааам - Матрицата, агент Смит, жена ми засича снимките по инстаграм. Абе... Я, фолио, мотора облепен да е неразпознаваем... Трудни времена настанаха. Чак с Караконджула си разменихме регистрационните табели. Само че не знам дали той е забелязал, дано да не спре на полиция някой път, че не знам какво ще обяснява. Тъй де, да не се отделяме от темата.
   
   Жената на кума ми се обади. Санчика нещо не бил в настроение от няколко дни, да съм вземел мерки, щото тя му правела свирки, а не помагало. Такова чудо не била виждала! А, щом не е хванал да трепе хора - лек случай, ще го оправим. Седнах и изчислих колко нафта ще харчи новия таралясник до Кремиковци един път седмично, ако му дадат 20 години и лежи 12... не си падам по екологията, ама в случая май имат някакво право. И го приех като един вид геройство. Хем спасявам природата от прекомерно замърсяване, хем си спестявам някой лев за старини, хем ще си изкупя вината пред жената на кума. Каква вина ли? Па хванах и й изтрясках шефката. Чак се наложи да си закрия сметката в тяхната банка и сега е малко мазало с управлението на финансите, че вече нямам вътрешен човек, но това е отделна тема.
   
   Тоя, моя кум, наистина нещо е дал на късо. Мълчи, гледа ядосано и присвива очи. Дойде сервитьорката, той все едно обет за мълчание е дал, но и обещание да изтреби целия човешки вид - така я гледа. Момичето чак се притесни какъв е тоя психопат. За да замажа ситуацията му поръчах четвъртинка ксанакс и две глътки чешмянка в пластмасова чаша - така са го свикнали във клиниката, от която са го изтървали завчера. Тая моя реплика вече откопчи бурна реакция от Санчика. Предимно псувни и заплахи. Успокоих сервитьорката, че той така показва любовта си и я помолих да побърза с ксанакса. Още псувни и закани. Внимателно го увлякох в разговора, да сподели какво го тормози.
   
   Габриела била бременна от него, ама го зарязала и направила аборт, щото той отказал да напусне семейството си и да живее с нея в квартирата, която й бил взел. А, значи нищо необичайно. Те с тая Габриела се заглеждат откакто тя беше на осемнайсет, аз гледам да не чувам за тия техни контакти. Нали, щото Саня се беше хвърлил на по-голямата сестра на Габриела, а кума не е като мен - той има някаква етика. Ебе по една от род, не повече. Вариант на "Спасяването на Редник Райън". Ама явно му е отпаднало като принцип, реших да не задълбавам. Проблемите се решават един по един! Сега... предишния приятел на Габриелка се натискал за овакантеното място. Стоя и слушам тая индийска драма, а така нужната четвъртинка ксанакс не идва и не идва. Правя знаци с очи на сервитьорката, а тя не разбира колко е спешна ситуацията! Само да донесе хапа, аз насила ще му го сложа в устата. Щом съм успявал да дам хапче на котка, значи и това ще успея! Съвсем нямах желание да попитам какъв точно е проблема да се откаже от идеята за Габриела и да си продължи живота спокойно напред, но се наложи. Дължината и отегчителността на последвалия монолог беше епична. И все пак успях да стигна до сентенцията на проблема и да я му я представя сбито.
   
   На Санчика проблема му е нараненото его. Някакъв пълен ръб тръгнал да бие приятелката си, Санчика му приложил пълна анестезия, а после - като подобава на Всевишния Спасител, за какъвто се изживява - заплодил спасената девица, дето е девствена само в лявото ухо и дясната подмишница. Ама сега му се разваля приказката, щото принцесата не му ще семето, а пълния ръб вероятно ще бъде реабилитиран и ще си редува гърленки с рекатални сондажи. Умопомрачително. Виж, как Санчика стигна до идеята, че аз трябва да елиминирам пълния ръб от уравнението, не ми стана ясно. Просто при един от поредните монолози се бях загледал в далечината и си мислех за съвсем различни неща. И - край. Кума е убеден, че аз съм решението на проблема му. Тя Габриела не го искала тоя, но той се натискал. Не може да отиде Санчика да му обърне камъните в бъбреците на сол, щото ще се превърне в лошия герой и ще поднесе Габриела на тепсия. Аз трябва да съм. Някаква неутрална абсолютна сила съм бил... Самообявих се за пацифист, но бързо бях разконспириран. Под заплахата от поредния монолог - приех да направя нещо по въпроса. Но само след тържествено обещание, че аз разкарвам тоя и Санчика забравя за тая Габриела. Не ща повече да слушам за нея! Накарах го да се изправи насред заведението, с ръка на сърцето и да се закълне на висок глас. Събрахме погледите на присъстващите. Мамка му, с какви глупости се занимавам. Що нямам нормални приятели? Примерно някакви алкохолици, да пием бира по пейките и да редим мозайки в градинките пред входовете?
   
   И така, няма какво да го бавя тоя. Качвам се на мотора и пердаша към Габриела, щото колата съм я зарязал да й сложат нови гуми и да проверят защо не се включвал масажа на пътническата седалка. Казах им да проверят и автоматичната изкуствена вагина на шофьорското място, щото засмуква леко повече наляво и ми дава грешен наклон на оная работа, та страдат останалите участници в пътното движение. Жена ми определено беше във възторг от коментара ми, три часа спокойствие - не ми говореше. Три часа са си три часа, кой ти ги дава? Аз ако знаех, че не иска да говоря така в нейно присъствие - устата ми щеше да е перпетум мобиле!
   
   Та пердаша аз с Пишкоудължителя към Габриела, когато по пътя виждам надпис "Технически прегледи", а отдолу "Коли - 90 лева; Мотори - 70 лева". Светва ми, че аз май трябваше да мина технически на тоя мотор още миналата пролет. Подминах с една пресечка. Подминах с две. Гложди ме! Като си знам късмета, точно след десет минути ще ме изтряска някой баламурник и ще има да въртя и суча пред катаджиите... без вина - виновен. И ще изтрещя. А Санчика вече е изтряскал, та ако изтряскам и аз - ще станем тандем с критична маса. За благото на народа: обратен завой и към табелата. Директно влитам в някакво хале с канали, гася, слизам, махам каската и се тупвам на близката скамейка. Към мен търчи някакво цицоресто миньонче. Не че не е готина, но тотално не е мой тип.
   
   - Извинете, какво правите?!?
   
   Въздъхвам. Явно не е от най-умните.
   
   - Отпред има табела, пише "Технически прегледи", нали? (потвърждава) Пише - мотори, нали? (пак потвърждава) Ей ти мотор, документите са под задната седалка, преглеждай го...
   
   Отне време да обработи информационния поток и да генерира отговор.
   
   - Е, трябва да имате час...
   - Цял час?!? Да не сте нещо зле със зрението? Добре - гледайте го колкото искате, но ми донеси кафе... и пепси без захар.
   - Не... трябва да имаш запазен час!
   - Супер, запази ми един за... (поглеждам телефона, батерията е заминала във Вечните Енергоспестяващи Полета) ...преди половин минута.
   - За два часа? Днес ли?
   - Не, как за днес? За Голяма Богородица, след трийсет и две години. Значи към... Две хиляди петдесет и четвърта.
   (оная почва да се подхилква)
   - Как сте тогава с датите, пада се... ммм.. петък. Бляд, тогава имам час за автомивка в 12, дано успея да дойда на време...
   (вече открит кикот)
   - Е, ще ти дам час за два следобед тогава. Две хиляди и петдесет и коя каза?
   - Петдесет и четвърта. Направо не знам как да ти се отблагодаря. Такава услуга да направиш на непознат, да ми намериш час в толкова натоварено за вас време... то ти личи, че си с добро сърце...
   - Чакай да видя дали не мога да те вмъкна някъде по-рано...
   - Супер, само да не забравиш за кафето и пепсито
   
   Огледах се. Локализирах първия на опашката - някакъв плазмодии с баничарка и го питах колко голям проблем мисли че ще му е, ако мина преди него. Ама въобще не било проблем. Предполагах, но питах от любезност. В тия моменти е важно как захващаш разговора. Не става директно, трябва да подходиш внимателно с плазмодия. Например да започнеш с народна медицина. Всички са фенове на народната медицина. А после да му кажеш, че ти е привлякъл вниманието с острата си нужда от колоноскопия. Отдалече се вижда, че има нужда от такава. Пък ти, като съвестен гражданин, си готов да му я направиш тук, веднага и безплатно. Здравето преди всичко! Трябва да се подкрепяме, защото ако разчитаме на лечебната ни система, то всички сме пътници! Особено той - направо вече го виждаш че ще колабира след малко. Плазмодия разбира се отказва, пък ти почваш да го увещаваш за една бърза колоноскопийка. Така изисква етикета. А после, като те види колко съвестен и доблестен гражданин си - как няма да те пусне да го прередиш? Ще наруши етикета... а не е хубаво да се нарушава етикета.

   Цицорестото миньонче пристига и почва да ми говори нещо за към пет, пет и половина... поне не е за 2054-та... аз й стоварвам новините, че съм следващ. Плазмодия потвърждава ентусиазирано, а в тоя момент ме озарява просветлението. Включвам веднага чара и почвам да разсейвам цицорестото, докато трескаво пиша на Караконджула да снима регистрационния номер на мотора си и да ми го прати. Дърт съм вече, не мога да си концентрирам вниманието на две места. Трябва да отстъпя на някой фронт. Мисля си - ще я ошашкам, да спечеля време!
   
   - Нещо си се оцапала ей тука... - соча към гърдите й
   
   Оная гледа, чупи врат, зачиства с ръка това потниче с дълбоко деколте.
   
   - Почти, малко още отстрани... още, още... тц, по на ляво. Да, там, още, още...
   
   В тоя момент получавам няколко снимки на правилния регистрационен номер.
   
   - Дай на мен, че ти не се справяш... - подкарах я с двете ръце - Излъгах те. Кефи ме как се друсат и исках да погледам... По принцип си падам по малки гърди, ама на тебе тия ти стоят добре...

   "Мерси". Шок. Паника. Дръпнах се. Аз очаквам да ми обяснят че съм самото зло - в най-чист и натурален вид. А оная ми вика "Мерси". Почнах да се чудя дали не иска едноименните бонбони. Не. Мерси! Положих усилия да не заеквам от учудване, докато питам дали имат цветен принтер и прозрачно тиксо. Тя после се хвана за главата, като видя какво разпечатах и къде го залепих, но прегледа трябваше да започне. Обаче няма и миг почивка - следващата драма. Аз трябвало да си прекарам мотора. Аз! Поспорихме. Получих аритмия, докато ми показваше как не може да го изтика и без да иска щеше да го изпляска на земята без степенка. Веднага се намесих, да я науча как да тика мотор. Нищо фрапиращо - прегърнах я заедно с мотора и се изтикахме напред. Плазмодия с баничарката отзад му идваше да си прегризе вените...
   
   Интересния елемент е теста на спирачките. Трябвало да докарам не знам си колко нютона, дето се гледа на екран пред теб. Пу, неговата нютонска мама. Миньончето вика "Спирай си както си спираш по принцип". Ма нямаш проблеми. Натискам предната и валовете ме изхвърлят напред. Не станало. Айде пак, ама да спирам по-плавно. Втори път валовете ме изхвърлят напред. Добре, ще му хвана цаката. А компютъра е усетил, че само едното колело се върти и е разкарал тракшъни, антиблокирания и всичко останало. Трети път - ебахти висшия пилотаж, ебахти чудото, държа го на границата да го изхвърли от валовете. И - не. Няма и половината нужно спирачно усилие. Звъня на Къдравия, за ценен съвет. Ванката Къдравия и брат му Пешо Секса, уникати. На Ванката му викат така, щото е плешив... за другия - сами се сещаме. Както и да е. Сега да споделя знанието. Валовете в първите няколко секунди мерили тегло и от там определяли какво спирачно усилие трябва да се постигне, после не мерели тегло...
   
   Окей, голяма каскада заформихме. Миньончето качено на мотора - подпира с един крак на земята, да е по-лек при меренето. Аз заемам позиция в засада отпред и докато мери тегло - дърпам предните амортисьори нагоре. Пък като спре да мери - увисвам на дръжките, да тежа. Миньончето стиска спирачката. Въй, изкарахме шест пъти над нужното спирачно усилие. От раз. За задната спирачка ползвахме сходен трик. Ето за това не си минавам сам ГеТеПе-то, щото не искам да ги знам тия неща и не искам да се занимавам с тях. Мен ако не ми работи предната спирачка близко до идеалното - ще ме четете по черните хроники.
   
   - Ето ти стикера, да си го залепиш...
   
   Тук на мен ми трябваха няколко секунди да асимилирам безсмислието.
   
   - Ти ми го залепи, че на мен все ми се получава на криво...   

   (./...)

[Zalmoxis]

   
   Оная направи две крачки към мотора и спря, осъзнавайки каква глупост е казала. Не бе, честно, това май е първия мотор, който минава от тук на преглед? Дойде и ми го лепна със замах от ляво, в зоната на сърцето. Доволна, ме гледа победоносно - като съм с тоя екип, ми важи ГеТеПе-то. Ха ха, откъде се е намерила такава шегаджийка? Тъй, аз да си заминавам. Сещам се че трябва да платя. Проблем. Батерията на телефона е аут, а имам две титанични двайсетолевки. Еми... колкото - толкова. Подавам й ги.
   
   - Ама прегледа е 70 лева...
   - Да, ама аз свърших по-голямата част от него, няма ли някаква отстъпка?
   - Не
   - Хм... Добре, пиши прегледа да е валиден една година вместо две и ми върни там пет лева, да имам за кафе и пепси...
   - Ама не може така
   - Гледай, и аз съм недоволен - нито кафе имаше, нито пепси имаше, а на валовете ти само стоя на мотора, докато аз свърших основното. Последно - трийсет и пет лева и ще ти дам да си изсмучеш пет литра бензин от резервоара.
   
   Даже добавих към сделката последното ми ментово бонбонче. Трябваше да акцентирам върху сантименталната му стойност - то е останало сираче в джоба ми, нося го от няколко дена... всичко са го искали това ментово бонбонче, ама аз на никой не съм го дал. И сега съм склонен да й го дам на нея. Е, накрая стигнахме до съгласие. Трийсет и пет лева, ментовото бонбонче и да мина да я взема след работа с мотора да я закарам до у тях, като нося още трийсет и пет лева... Рекох, че се надявам поне да има кафе и пепси, щото иначе просто не е честно. Не, не съм добър в преговорите. Приготвям се да си тръгвам и оная отзад вика:
   
   - Номера!
   - Изтощена батерия, няма как да се чуем... довечера ще се видим...
   - Спри! Номера!
   
   Бе тая луда ли е? Че и тича към мен. Номера, та номера. Сефте ме гонят да ми вземат номера и да не е по работа. Чак когато ме застигна и махна залепения с тиксо регистрационен номер се усетих.
   
   Впуснах се в приключението. Трудно се търси Габриела. Имам някакъв спомен къде живее, ама не точно. Един път я бях изпращал до у тях, май няколко пъти я бях взимал от там... и както всичко си се развиваше по съвсем добър начин, тя изведнъж почна да ми се прави на интересна и да търси контакти със Саня. Писах я загубена кауза. Ааааа, да - последния път като се видяхме беше на рождения й ден. Подарих й фиданка. Фиданка, ама от баобаб. Вноса от Африка беше някакво ходене по мъките. Уж баобаб, пък фиданка. Че и писмо имаше от Ндзглхш - някакъв хахавелник, без една гласна в името: ма къде била расла тая фиданка, ма от кое дърво била семка. И всичко това написано на полу-френски, полу-английски, с разкривени печатни букви като на третокласник с нисък успех. И карта чертал. На митницата заподозряха терористична дейност по екологична линия: това да не било някакъв агресивен вид, дето да унищожи локалната флора или фауна. А то - фиданка. Ама от баобаб. Сертификати, тестове, експертизи на текста... Отплеснах се. Та Габриела я извиках, от празненството на рождения й ден, навън, че да й дам подаръка, което премина в монолог от типа на "Сбогом, да носиш таз слива утре далече от мен". И от тогава не сме се виждали. Що сега Санчика се е заиграл с нея - няма кой да ти каже, ама от поне година я споменава по между другото.
   
   По смътен спомен и няколко неуспешни опита, намирам правилното блокче, правилния вход и заставам в целия си блясък пред входната й врата, увиснал на звънеца. Габриела отваря. По нощница. Тц, даже така е уникално красива. Едни зелени очи, една невинна физиономия с чипо носле... сещам се що й търпях дивотиите, ами не я елиминирах по бързата процедура. Давам й време да се сети кой съм, че не сме се виждали доста време. Смаяна е, вметна че съм изглеждал много добре. Игнорирах я.
   
   - Идвам да ти донеса ментово бонбонче...
   - Ами, да... добре...
   - Но се наложи да го изтъргувам по пътя, така че не ти нося нищо.
   - Е... няма проблем
   - Да ме поканиш вътре?
   - Влизай
   
   Две крачки напред, затварям вратата зад себе си и срещам изпитателния й поглед.
   
   - Споделиха ми, че имаш проблем... Като научих и ми се наруши вътрешния комфорт. Не мога да спя, не мога да ям, чопли ме от вътре, знаеш ме какъв съм... Вселената загуби баланс, цветовете вече не са толкова ярки.
   - Сериозно?
   - Да. Иначе защо мислиш че идвам да ти нося ментово бонбонче?
   - Но ти не ми носиш ментово бонбонче...
   - Детайли! Давай да ти разреша проблема и тоя повече да не ти досажда, да ми олекне и на мен.
   
   Още по-изпитателен поглед и мълчание. Отклоних няколко тъпи въпроса как съм научил, докато се намъквахме навътре.
   
   - Той не е чак толкова досаден, че да е проблем
   - Казах ти - нарушава ми вътрешния мир... Освен ако не настояваш всяка вечер ти да ме приспиваш и успокояваш - наложително е да го решим.
   
   След още малко увещаване Габриела си набива среща с жертвата. Ония сигурно се е ударил с пета в гъза от кеф, чак щял да си тръгне по-рано от работа. Докато Габриелка се приготви аз се погаврих малко с Пумияран или как беше там - някаква порода куче... пухкав плъх някакъв, ама лае. Много се шашка на резки ускорения към тавана. И квичи изключително тъпо, като го подадеш през прозореца на шестия етаж. Въобще - за какво ти е такова куче? Крещя към друга стая "Габриелоооо, тоя Пумияран как се казва, Кураж ли?". Не бе, казвал се Рекс. Хахаха. "Габриелоооо, не те ли е срам да го кръстиш СЕКС?!? Навън, ако го изгубиш, как ще го викаш?!?". Абе - развеселих се, отпуснах се. И оная влиза в стаята, което ми предизвика гъдел в топките от първия поглед. Направо бях готов там и на момента да й оплакна очите. Едни прилепнали кожени дрехи... шах с пешката. А тя невинно пита "Правилно разбрах, че ще сме с мотор, нали?". Не бе, аз си карам кола с екип и каска. За по-сигурно...
   
   Вътре в мен кипи битка - да я натоваря ли на мотора или да й кажа да дойде с колата си? Да дойде с такси? Да ползва градски транспорт? Опитвам се да си отворя устата и да й кажа, но не се получава нищо. Габриелка припка весело напред към мотора, аз гледам задницата и се опитвам да преценя колко точно ще откачи Санчика ако я издупя. Сигурно ще се цупи две, може би три седмици. Като ония път, дето се напихме и го навих да ходи да се изсере в колата на една от бившите си. Не знам как си въртя гъза тоя човек, ама го вкара между решетката на предната броня и радиатора. А аз съм устроен така: колкото по-близък те чувствам, толкова са ми по-груби шегите. Естествено, че целия процес беше заснет. Санчика клечи над двигателя, на вдигнат капак. Даже се чува моя глас, да внимава да не му влезе щеката за маслото... Разпечатах снимки, разпечатах оплакванията във фейсбук, както и най-култовите коментари. Бях намерил една шашава, дето се занимаваше с такива неща - скрапбукинг ли, как беше там. Оная му направи колаж от материалите, а аз му го подарих на именния ден. Даже синовете на Саня го оцениха, искаха да му го закачат на стената, като на изложба. А той? Не. Млъкна и ме гледа възмутено цяла вечер. После две седмици го играе обидена булка. Дали за Габриела ще прещрака тотално? Бахти. Риска е голям.
   
   Толкова съм се умислил, че не осъзнавам как аз на заден фон водя разговор с Габриела. Шеги, закачки, сексуални намеци... карам на автопилот от опита с другите, дето са се завъртали покрай мотора. Даже не знам какво съм казал до момента и как да продължа разговора. Ядосах се на себе си, че изпадам в такива състояния. Ядосването работи. Хванах я, казах й че трябва да разбера нещо, завъртях я да се подпре на мотора и се приближих все едно ще я целувам и се вгледах в очите й. Не се дърпа. Интеерсно й е какво ще направя. Започнах бавно да си говоря на ум: "Проста Утка, същата като сто хиляди други. Правила аборт преди малко. Бивши, настоящи, бъдещи. Тотален боклук. Не ти трябват такива драми". Изведнъж дилемата ми се разреши. Край, вече нямам въпроси. Лепнах си небрежна усмивка, дръпнах се назад, а оная подпитва какво съм разбрал. Заявих й че знам всичко, но няма нужда да го казваме на глас. Очите не лъжат! Нека да й цъка релето в мозъчето, да се чуди там какво означава.
   
   Натоварих я на мотора и се изстреляхме. Така ми беше олекнало психически, че просто движението в трафика беше феерия и изящност. Отдавна не ми се е получавало толкова перфектно в градски условия - без усилие, без адреналин, без стрес, без напъни... хладно спокойствие, мозъка сам си чертае траекториите, мускулите изпълняват по памет... ти само се кефиш. Чак не ми се спираше, но няма как, щото пристигнахме. Двайсетина минути по-рано. Така е, като не спазваш червени светофари и не чакаш в трафика. Габриелчето хем възмутена, хем доволна, хем ошашавена. Пратих я да купи по една минералка и се настанихме на пейка да чакаме. И пак съм включил на автопилот в разговора, щото се замечтах как ей сега ще се кача пак на мотора и пак ще се изкефя. Осъзнавам се при нейната реплика "Много ти е черен мотора, за да го играеш принца на бял кон...". Пак нямам контекст и не мога да генерирам смислен отговор. Ммммммммамка му! Облегнах се назад, подпрях си главата на облегалката и се загледах нагоре в небето. Ще я игнорирам. Запях си на ум. Мне бы, мне бы, мне бы, в небо... Габриелка си говри някакви неща. Здесь я был, а там я не былллллллл! Мне бы, мне бы, мне бы, в небааа... Дочувам откъслечно "Моля те, не се сърди". Завъртях глава да я погледна. Даже не знам за какво не е трябвало да се сърдя, ебахти. Окей, аз съм ларж, ще взема да й простя. Придърпах я, да я прегърна. Пак забих поглед в небето над мен. Вътрешното волуме на макс, да не я чувам! Мне бы, мне бы, мне бы, в нееееебаааааааа. Здесь я быыыыллл, а там яяяяяя не быыыыылллллллл.

   Габриела ме вади от транса с бутане и ми сочи нещо. Поглеждам в нужната посока. В далечината - малоумник. С розичка. Дали да не го изчакам да дойде сам? Поглеждам го какъв е олигофрен тоя с розичката. Абсолютен. Вече разбирам защо Саня е изтрещял.   Бляд, тоя наистина ми наруши вътрешния мир! Мен ми се кара мотор, а тоя сега ще дойде да ме занимава с глупостите си! Усещам как почвам да се назлобвам. Поглеждам Габриелка, а тя премигва очаквателно. Въздъхвам. Ще го пресрещна. Showtime.
         
   (../...)

[Zalmoxis]

   Влязох доста грубо, надцених ситуацията. Жертвата въобще не очакваше, макар че имаше въпросителен поглед докато му влизах: за ръчичката, дръпване, да се открие - крачка напред плюс къс в бъбречето, последващо минаване в гръб с изгъване на ръката и контролен крак в сгъвката на коляното му. Направо се срути, едва го удържах. Не очаквах, изглеждаше стабилен. А той май очакваше да има някакъв диалог... Ми не сме се синхронизирали, ще ме извинява. Обработвам си го и му говоря: "Чакай, нещо не ти е добре, ела да седнем, да видим какъв ти е проблема". Още една кратка комбинация от Мортал Комбат и седна. Бавно схваща, ама ще се разберем. Опитах се да разведря ситуацията с лек приятелски разговор "Даже цветя си си донесъл за погребението. Браво. Такива педантични много ми харесвате... Сега ако извадиш от някъде една сапьорска лопатка и почнеш да копаеш, знаеш ли колко готино ще се получи?". Тоя няма чувство за хумор. Гледа ме както охльова гледа идващия валяк - вътри безпомощно антенките и най-много да се насере. Значи минаваме директно на важните въпроси. Може да е тъп, не бива да го натоварвам умствено.
      
   - Охльов, виждаш ли онова момиче ей там? - посочвам Габриела, която се е оцъклила в наша посока и вече е с паднало чене - Познаваш ли я?
   
   Ония кима, вече не смее даже да говори, щото беше изял няколко задвратника.
   
   - Грешка, мой... Не я познаваш... Никога не си я познавал, няма и да се запознаете в бъдеще. Изтриваш я от спомените. Познавал си някоя друга и тази само много ти прилича на нея, ама не е същата... Щото ако си помислиш за нея, имаме голям проблем. Ако я сънуваш и не побързаш да се събудиш - имаме голям проблем. Ако си праскаш чекия и си мислиш за нея...
   
   Подадох му цветенцето, дето най-накрая го беше изтървал на асфлата. Потупах го приятелски по рамото и му пожелах да води дълъг и здравословен начин на живот. После с детинско нетърпение тръгвам към моторетката. Геееее, кеф, ще карам пак! Гееее! Обаче Габриелка ме догонва в движение, леко стресната и почва с нещо от сорта на "Аз мислех, че само ще говорите". Е, да де - ние говорихме. Бой? Какъв бой? Да си го видяла да плюе зъби, все едно е машина за пуканки? Да е направил локва от кръв, все едно са му изтекли водите в деветия месец? Да са му станали костите предизвикателство за сглобяване? Елке, Габриелке, някакъв Стокхолмски синдром ли усещам към тоя охльов? Тя явно се усети, че не бива да й особено жал за тоя. Но все още ме гледаше доста наплашено и държеше почтителна дистанция. Гледай каква работа, значи. До преди пет минути ми обясняваше как не била прегръщала толкова силно друг мъж, сега държи заучената дистанция от метър и петдесет по опашките в магазините... Сетих се за брилянтен монолог, който да модифицирам. Дойде ми свише, все едно ми го диктуваха:
   
   - Всеки има звяр вътре в себе си. Някои го откриват по-рано, други по-късно. Ти видя моя. Звяр, страшен... грозен... зловещ... Когато го видиш за първи път, дори самия ти си ужасен от това, на което е способен. Казваш си - това е, аз вече не съм същия... вече съм нещо друго: страшно, грозно, зловещо. Обаче на следващия ден се събуждаш и осъзнаваш че всъщност пак си си същия. Просто винаги си бил такъв, но не си го знаел. И ти се иска да избягаш, но не можеш да избягаш от себе си. И решаваш поне да скриеш вътрешния си звяр от другите. А сега... спрях да го крия за момент - заради теб. Ако ти потрябва пак звяр... не се колебай, аз съм човека. Сега ме остави да си тръгна и да се скрия...
   
   Пълен туш, даже не успях да се обърна към мотора. Габриела се метна да ме целува, едва реагирах да се отместя. Увиснала ми на врата и си търка главата в моята, докато разменяме реплики. Аз я убеждавам с "Недей", а тя само повтаря "Моля те". След едноминутно мачкане - кръста ми поддаде, годинките си казват думата. Мозъка беше изтървал контрола над ръцете и я бях подкарал. Кой даде идеята да ходим да ядем гофрети - не знам, бях зает да се опитвам да контролирам ерекцията си. Ииии... моя късмет: на мотора светнало горивото. А на тоя нещо му се ебава датчика и не минаваш петдесет километра на резерва. Имаш десетина. Ако не въртиш много ръчката. А то сърце не ти дава да не въртиш ръчката. Значи - три. А аз съм с пет лева в джоба и все още с незареден телефон.
   
   Не знам как да си го призная, срамно е... Габриелка ми зареди до горе. Неописуемо усещане за срам. Неописуемо. А Габриелка сияе от щастие. Поотпуснах се, карането пак се получи уникално. И гофретите бяха супер вкусни, омятках три. Пак срам - тя плаща. Ммммамка му. Идва сервитьорката, подава ми сметката, а тя се пресяга и я взема. Усещането е... все едно си путьо. Не знам как да го опиша, вероятно путьовците така се чувстват. Мога само да гадая. В тоя момент се сещам, че след около половин час трябва да мина да взема цицорестото миньонче. Не бе, честно, какъв е тоя живот? Guess. Мацката ми даде сто лева. Естествено, измислих трогателна история как на баба ми, лека й пръст, ще й спрат тока... щото внука й се разхожда по заведения и тъпче гофретки с кифли, вместо да иде да й плати тока...
   
   Габриелчето я прибрах светкавчно. Пет минути пак си търкаме бузите един в друг, пак не й давам да ме целува. Санчика ще откачи, бляд. Взел съм твърдото решение, като й върна тия двеста лева от тоя следобед, ще я отрежа брутално. Ще й кажа например, че ме влекат бабички и от нея не мога да го вдигна. Или не, по-зле: зоофил съм и ме влекат овце. И то не какви да е, ами каракачански овце. Въртоглави. Щото като почне да си мята главата и просто няма друга такава свирка, Габриелчето не може да се класира по никакъв начин...
   
   След няма и час, седим с цицорестото миньонче на заведение в Панчерево, да хапнем малко риба, че ми се отвори апетита от гофретите. Съвместихме го със зареждане на телефона ми, пък и трябваше да потрошим тия останали 65 лева... Като се нахраних се поуспокоих, та рекох да звънна на Иванович, да споделя щастието. С кой да го споделя, ако не с най-близките ми?!
   
   - Ксанакса взе ли?
   - (...тъпо сумтене...)
   - Ся ще звънна на Мирчето, да ти го сложи в яденето - стрит, чакай... (затварям)
   
   Звъня на жена му.
   
   - Миркееееееей...
   - (...тъпо сумтене...) Не е Мирка.
   - Ся, последния начин за прием на тоя ксанакс е анално, ама не трябва да шаваш, щото трябва да влезе навътре хуууубаво.
   - Ела, пробвай...
   - Не бе, ти сам ще си го слагаш, аз да не съм извратеняк някакъв
   - Уж си ми приятел, трябва да помогнеш
   - Аз вече помогнах - по друг начин
   - По-точно?
   - Взех Габриела, заведе ме при проблема, проблема вече отказва да е проблем на Габриела...
   - Всмисъл?
   - Всмисъл... културно посъветван да не е проблем.
   - Не, не. Как си взел Габриела?
   
   Бляяяя, почва гузната съвест. Как да му кажа че я натоварих на мотор? Ще се усети. Мммммамка му! Разбрахме се той да вземе колата от сервиза...
   
   - Така. Отидох до у тях, звъннах й, после отидохме...
   - Как у тях?
   - Така бе, у тях. Блок, вход, врата, звънец и хоп - у тях си беше. Нали беше споменавал че работи от вкъщи нещо...
   - Чакай, чакай... какъв блок?
   - Ееее, там... Йори дето живее, пресечка и половина настрани се пада...
   - Габриела живее в къща. Въобще не в този квартал. И от вчера е за три дена в Гърция...
   
   Ой. Сука!
   
   - Ти при коя Габриела си отишъл? (вече се залива от смях)
   - Ми тая Габриела, дето нали... ти със сестра й преди време... и дето ходихме с французойките да ни превеждат... (от другата страна Иванович се попикава от смях)
   - Тая Габриела, дето беше откачила по теб? (продължава да се залива от смях) И цяла година ми висеше да ме пита за тебе? (едва си поема въздух) Дето ти ме помоли да не се засичате с нея? Щото я отряза?
   
   Мълчаливо затворих телефона и забих замислен поглед в цицорестото миньонче, което поглъщаше риба като невидяло... Въздъхнах. Всеки, някъде вътре в себе си е изключително тъп. Някои го откриват по-рано, други по-късно. Когато за първи път усетиш, че си тъп - сам се ужасяваш от тъпотията си. Казваш си - това е, аз вече не съм същия... вече съм нещо друго: смотано, тъпо, малоумно. Обаче на следващия ден се събуждаш и осъзнаваш че всъщност пак си си същия. Просто винаги си бил такъв, но не си го знаел. И ти се иска да избягаш, но не можеш да избягаш от себе си. И решаваш поне да скриеш от другите колко си тъп...
   
   (.../...)