Case study: Вики – high effort, low ROI

[Zalmoxis]

   Ако сте играли на high difficulty срещу жена със статус, опит и boyfriend... знаете, че не си заслужава. Лека дисекция, че аз напоследък съм като тенджера под налягане, от ония старите модели, дето гърмят без предупреждение.

   Вики... мацка на ниво boss fight, difficulty mode - insane. Не е класически high value, но пък се оказа high effort. Още на първата среща: девятка, харизмата ѝ на макс, стажантка в адвокатска кантора, интерес към психология, финансово независима, стратегическо мислене с хоризонт години напред. Изключително предпазлива, дипломатична и умело пази собствения си свят затворен за външни хора. Tough to crack, но ми се отвори шанс и реших да се пробвам.

   Mission Start

   Естествено, не ползвам адвокати просто за да се посмеем заедно. Пак не помня точно какво беше, поредното нещо по НПК имаше срещу мен. Обсъждаме случая с адвоката, а Вики седи отстрани и си води някакви записки. Излегнал съм се на едно меко диванче, все едно съм си у дома, разказвам фактическата обстановка - как някой пак е взел демидж от мен... ама явно го разказвам толкова цветисто, че мацката не издържа - пръсна се от смях.

   Опитваше се да стои сериозна и делова, но аз натискам — вкарвам лаф след лаф. На края ѝ потекоха сълзи. Адвокатът вика: "Спри, бе! Вики ще се обезводни и ще припадне!". Нямаше как — making the move: "Вземам я после на лимонада, да я хидратирам и да се насмее на воля". Взех я. Но не бях в кондиция. Неуравновесена енергия, лошо темпо, в процеса на пиенето на лимонада откривам колко сложен таргет е Вики, не мога да се калибрирам. Тактическа грешка след тактическа грешка. Два часа лимонада, никакво затваряне на дистанция. Накрая просто я закарах до тях.

   Излязохме още веднъж. Тя си мислеше, че отиваме да хапнем нещо, но се "оказа" че трябва да ходя до виличка в Искърското дефиле, не помня какво я бях излъгал - забравена включена ютия и са се обадили от АЕЦ Козлодуй, че им претоварва шести реактор или кацнали извънземни да гоним да не ядат марулите... обичайните неща. Нямаше особена съпротива. Пристигаме: виличка, залез, бяло вино. Аз "трябва да ям", щото иначе "ставам лош, когато съм гладен". Лека усмивка, иронична рамка. Тя отпуска едната бариера – обръща една чаша. Напрегръщахме се. Атмосферата е там. Тръгвам да ескалирам както трябва – с цялата увереност на добре настроена сцена. Тя ме спира. Рязко. Спокойно, но с тежест: "Имам сериозен приятел". Става, взима ключовете и отива да ме чака в колата. Виждам сцената в забавен кадър. По пътя обратно се опитвам да сваля напрежението. Разговорът е лек, но усещам дистанцията. В един момент си ми го каза директно: "Аз съм напълно наясно какво искаш и какво правиш". Поглеждам я, усмихвам се, какво да кажа... Мисля пет хода напред – тя мисли три. Точно тези три са достатъчни, за да ме блокират. Когато стигнахме, преди да слезе, ми каза нещо от сорта на "Недей да си толкова нацупен". После целувка по бузата. Контролирана милост. И в изказа, и в действията ѝ – същото: увлича те, дърпа те навътре, създава илюзия, че има нещо повече. После – челен сблъсък. Явно ѝ харесва играта точно до там.

   Погледнах кой е "сериозният" ѝ приятел. Да... трудно бих му стъпил на парите. Трудно и на визията. Чисто обективно – изисква твърде много напън, за твърде малка възвращаемост. И все пак... остава едно съмнение. Дали подаваше флиртовите реплики и енергия само за игра? Или нещо в нея се колебаеше?

   Denial of friendzone

   Впоследствие ме ghost-на. Солидно. Писах ѝ точно веднъж – във Viber, около седмица по-късно. Резултат: нула. Нито ред. Четири–пет–шест месеца – пълна тишина. След това ми писала "Трябва ми малко помощ". Не ми се занимава, даже не й отговорих. В последствие през някакви познати на познати на трети братовчед на кучето на съседа, ми се намекна, че можело да ѝ помогна по някакво дело. Посмях се. Обясних културно, че не съм от съдействащите субекти. Минаха още месец-два. Пак пише: "Имам няколко важни въпроса" плюс две пропуснати от нея. Даже не се замислих дали да я отразя.

   Strange re-entry

   Текущ таргет - Яница(стандартна 7-чка: красива, умна, с добър усет за игрички... с други думи - не ми вярва... и с основание...). Внимателно отказа вечерна среща – "изморена била", ала-бала. Тактическа преграда, първо ниво – пасивна защита. Обаче не разбра(или по-скоро не усети навреме) как точно се озовахме с мотора, пиещи сокчета на плажа. Усети се някъде около Пловдив, но реши да не се дърпа, а да ми гледа изпълненията.

   Театрален ход: Преди обяд - story от морето. Снимка на водата. Без хора. Без текст(психологическо миниране на фийда - daydream без излишно его, без песнички, без дълбокомислени надписи - само: "гледайте, море, в работен ден"). Публиката, женската част, избухва в съобщения и реакции(това не е случайно - подгрявам социалния контекст: всеки лайк е куршум в несигурността на тези, които са отказали, всяко съобщение - демонстрация на социален proof...)

    Яни тича по пясъка, смее се, цопа във водата. Пусната е. В този момент няма защити. Аз не съм "опасен". Аз съм приключението. Става късно. Боли я задникът – пистов мотор, стандартно. 400км обратно? Пак? Яни дори не си го представя. Решение е взето вместо нея. Преспиваме. Без драма. Без уговорки. Всичко върви по план. Сякаш съм го написал предварително(ама съм невинен до доказване на противното).

    Вечерта – второ story. Силуетът на Яни – залязващо слънце бие в обектива, пясък, парапет. Без лице. Без име. Само атмосфера. Само интрига. Женската аудитория – мълчание. Тотален freeze. Delay effect в действие(първото story ги гъделичка, второто вече им присяда). Не знаят какво да почувстват: Ревност? Завист? Несигурност?

   Цял ден – натрупване на напрежение. Към десет вечерта намачкахме чаршафите с Яни. Към два през нощта аз почнах да си взимам почивки(не знам как не умрях до шест сутринта). Или не беше виждала мъж на живо от година, или просто много ѝ ми се кефеше. В една от почивките – пуша цигара, не знам защо ровя телефона. Племенничката нещо мрънка в съобщения, май заради това отварям Instagram. Изскача "Може би ги познаваш" и вярно... познато лице: Вики. Follow. Не съм довършил цигарата – follow back, в три през нощта(follow back без дума = silent ping). Добре. Аз се връщам да си довърша чаршафите с Яни.

   Пичове... просто използвах една от почивките да заспя. Честно мислех, че ще припадна, не че ще дремя. Към 11 на другата сутрин – Яни ме буди. С тромпетче. Аз лежа размазан. Тя ме доразмазва. Не е честно така. Трябваше да се съвзема, oтивам за студен душ и... естествено, Яни идва с мен. Трудно си тръгнахме. Към шест вечерта вече бях я прибрал, и се тупнах да хапна на спокойно. Докато ям – влизам да отговоря на натрупалите се съобщения. Сетих се за Вики. Писах ѝ. Тя отговори веднага. Няма да преразказвам. Направо пускам copy/paste от чата:

   Zalmoxis: Малката... Забравих нещо... май теб
   Вики: Забрави ме
   Вики: Да
   Zalmoxis: Сложих те в близки, да не се изгубиш пак някъде
   Zalmoxis: Но и ти ще трябва да помагаш
   Zalmoxis: Не мога сам да те помня постоянно
   Вики: ?
   Вики: Аз се сещам за тебе от време на време
   Вики: Ама не искам да ти пиша, да не те притеснявам нещо
   Zalmoxis: На притеснителен ли ти изглеждам?
   Вики: ?
   Вики: Ами не ми вдигаш
   Вики: Не ми отговаряш
   Вики: Какво да си мисля
   Zalmoxis: Знаеш как е...
   Zalmoxis: Виждаш, че някой е писал, викаш си "ще отговоря след 5 минути"...
   Zalmoxis: После стават три дена, две седмици, половин година...
   Вики: Хахах
   Вики: Да кажем, че ти вярвам
   Zalmoxis: Погледни ме в честните ми сини очи
   Zalmoxis: За да видиш че не лъжа
   Вики: Очите ти не са сини
   Zalmoxis: Ти как така помниш какъв цвят са ми очите?
   Вики: Сънувах те
   Zalmoxis: Очаквах да се измъкнеш, а ти само се набутваш повече
   Вики: Само така ти изглежда (damn, тука се сещам, че обича да дразни с флирт и после да се дърпа...)
   Zalmoxis: Едни сладоледи да направим утре в жегата, да видя на живо как ми изглежда?
   Вики: Ти не си ли на море
   Zalmoxis: Бях, тъкмо се върнах
   Вики: Ами по принцип искам сладоледи
   Вики: Но съм на работа
   Вики: Може и да мога да се измъкна за малко
   Zalmoxis: Утре, 11, Южния парк, фонтана... ако закъснееш, изяждам и твоя сладолед (директно налагане, няма право на избор)
   Вики: Как 11
   Вики: Абсурд
   Вики: Чак в южния парк (Тук: seen. Нула отговор. Freeze. Или ще се пречупи, или пак минаваме в нейната хлъзгава игра, която няма как да я спечеля)

   След 20-30 минути:

   Вики: Не може ли следобед нещо
   Вики: Около два (тук: no-seen. Само през нотификациите – passive read)

   След няколко часа:

   Вики: Пак ли ме забрави (нула seen)

   След още десетина минути:

   Вики: Ще ида по-рано на работа заради теб (пак no-seen – кулминация на инвестиране от нейна страна, чак не си повярвах, че ще стане... бях се приготвил да ям два сладоледа сам)

[Zalmoxis]

   Нямам нерви, а влязох в игра. Малко се ядосах. Не толкова на нея – а на себе си. Първо, че бях забравил как действа. Второ, че пуснах атака на инстинкт, вместо да си я отрежа. И най-гадното? Увлече ме. А аз не искам да се занимавам сериозно. Мамка му, натоварващо е. И все пак стигнахме дотук. Сериозна игра? Добре, ще се стегнем, на тез дърти години...

   Влизането ще е с мотора. Без втора каска. Никакви сигнали, че има планове включващи нея. Никакъв намек, че е имало някоя преди(силуетът от сторито си свърши работата – оставя точно толкова за въображението ѝ, колкото трябва). Тотално черно, сливане с мотора: ботуши с прекалено много протектори, масивно долнище Aplinestars, тънка прилепнала тениска с дълъг ръкав – да подчертае 90 килограма почти чиста мускулна маса, контраст с долницата. Завършвам с GP Pro огромни ръкавици и каска с черен, огледален визьор. Без лице. Без израз. Само сила в черно. Сега идва реалността. Без филтри. Аз съм това, за което са ѝ говорили. Combat unit deployed.

   Изтеглям се близко до мястото на срещата и чакам. Планирано тактическо закъснение – 10 минути. Не защото съм несигурен, а защото драмата се нуждае от тишина преди удара. 11:06 – Insta ping...

      Вики: Или закъсняваш, или очите ми те търсят на грешното място

    Класическа Вики – tease с флирт, готова да реже на следващата реплика.

   Време е за входа. Но – шибана полиция. Точно там, на улицата пред фонтана. Минавам бавно покрай тях и качвам мотора през тротоара в парка, а те не отлепят поглед от огледалния ми визьор. Паркирам до самия фонтан под зоркото им наблюдение. Обръщам се леко назад и им махвам с два пръста за поздрав. Спокойно. Преценили са, че не им се занимава с такъв като мен. Единия махва обратно и отминават. Ако бяха тръгнали да ми пишат глоба – щеше да счупи сцената. А сега? Стана дори по-добре.

   Гася мотора. Свалям каската. Бавно. После ръкавиците. Без да слизам, не бързам. Не се оглеждам. Не проверявам дали е дошла. Умишлено игнориране, спокойна доминация. Само тежест("Аз съм тук. Ти ще дойдеш"). С периферното зрение хващам движение – женска фигура става от пейките на сянка. Тръгва към мен, давам ѝ няколко секунди да влезе в сцената, след това се обръщам към нея(тайминг uber alles). Поглеждам я и ми се свива леко от вътре – Вики е станала още по-готина. Токчета. Къса пола. Полупрозрачна блузка. Косата – няколко плитки, разпръснати артистично(инвестирала е усилие = добър знак).

   Идва, леко притеснена, смаяна. Точно така трябва да е - аз не съм просто някой, който е дошъл. Аз съм самото събитие. Повдигам се на степенките, с лекота прехвърлям единия крак през мотора и с къс отскок се стоварвам тежко, точно пред нея. Прекалено близо. Не случайно - трябва да усети всичките 90 кила мускули и контрол - ударно влизане в личното ѝ пространство. Вики инстинктивно разперва ръце, усмихва се плахо. Вдига ръцете още малко – сякаш за прегръдка. Дали съм я подвел? Може би. Може би стрес. Но тук идва корекцията на реалността.

      – Бъркаш ме с някой - повдигам леко вежда(отказвам й комфорт)

   Вики за част от секундата се стяга в стойката, отпуска си ръцете надолу до тялото, леко зацикля. Не е получила "Здравей", нито "Как си", нито "Извинявай, че закъснях", нито отговор на плахия й опит за прегръдка. Контрола е изцяло мой.

      – Не, ти си, познах си те... – усмивката ѝ е лека, казаното звучи почти като въпрос, вероятно и тя се е изненадала колко мек е станал гласа й
      – Само проверявам – смигвам (лек хумор за разряд, но без да изпускаме контрол) – Къде са сладоледите? (не ѝ оставям възможност да се върне в комфорт, водя, тя следва)
      – Не знам какъв харесваш и... те чакам да си изберем... ей там има едни сладоледи... – посочва през улицата

   Подавам ѝ ръка да се хване и тръгваме(вече е толкова притеснена, че търси всякакво успокоение — подадена ръка = сигнал за стабилност. Няма как да не я хване, точно както добре обучено кученце търси водача).

   В едната ръка – каската, в другата – ръката на Вики. Вървим, пресичаме... Няма как – Вики изглежда така, че ще я заглеждат. И го правят... Ама един леко прекали - гледа я, че даже й се усмихва. От кога те чакам, бе... Пускам ръката ѝ. Крачка встрани, заставам неприятно близо пред него и го спирам.
   
      - Дребен, не ти се живее или не ме забеляза? Да почвам да помагам ако е първото?

   Ония дава половин крачка назад, аз вече виждам каква комбинация ще му влезе, само леко дадох напред левия крак след него – и той почва да хленчи... Ебаси. No contest, прекъсвам му подмсърчащото мъмрене:
   
      - Изчезвай, не ми се обяснявай...
   
   Директно мина от ,,freeze" във ,,submit" режим, не спори, не гледа, не диша. Просто се махна. Подавам ръка встрани. Без да поглеждам. Вики я поема моментално. Залепва се до мен. Прегръща рамото. Натиска се. Мятам поглед към нея - усмивка в ъгъла на устата. Не се чуди. Знае къде е.
   
   Влизаме при тия сладоледи. Гледам – някакъв тийн с неопределен пол се мотае пред витрината, избира... пола си не е избрал, но сладолед ще избира... Пререждаме.

      – Здрасти, ние сме на ред  – застрелвам продавача директно  – Казвай кои са ти най-хубавите...

   Оня почва да реди десет вида като с картечница.

      – Чакай, чакай... от тоя (първия, дето каза) за нея. От тоя (втория) за мен.

   Вики не избира. Тя е в сценарий, не режисьор. Леко шокирана, но и усмихната – комфорт. Няма нужда да решава. Просто следва.

      – Фунийка или кофичка?
      – Кофичка. С лъжичка. Да мога да греба и да я целя, ако започне да ми се прави на интересна.

   Вики ми стиска ръката, очите ѝ се разширяват, опитва се да не се смее.

      – Разбрах те - отмествам погледа от Вики пак към продавача - И за нея кофичка с лъжичка. Да може да отвръща на огъня.

   Продавачът се разсмя, приготвя. Подават ни сладоледите, подават салфетки. Спирам го с жест да си ги прибере.

      – Няма нужда. Ако се оцапаме – ще се ближем като котки.

   Момент тишина, да осъзнаят какво са чули, после смях – и от двамата... леко завъртам Вики към вратата и я отварям.
   
   Връщаме се в парка, минаваме покрай мотора. С периферното зрение я хващам, че го разглежда скришом. Намирам по-усамотена пейка, разговорът започва леко – просто двама души, които си говорят. Преди дълбок удар, се влиза с лек ляв. После – трите ми истории, които са прецизирани за Вики:

   * Опасна ситуация – държа контрол под натиск, не се паникьосвам(в нея се запалва: "ако нещо стане... той ще знае какво да прави")
   * Жена, която съм напуснал нарочно – не съм зависим, не гоня(въпросът се прокрадва: "а с мен би ли го направил?")
   * Защитил съм човек без изгода – не съм шоу, имам център(не играя, не се опитвам да се харесвам – просто съм такъв)

   Няколко ключови момента от разговора:

   ...
      В един момент почва да ми разказва как сериозният ѝ приятел ѝ забранявал да пуши. Скандали. Миризми. Fuck... още са заедно. God damn it, Кольо.

         - Не съм от комитета по жалби срещу бастуни, не ми говори за тоя... (Cut-off + Reframing) - подавам й моя iQOS заедно с цигарите, поглежда ме, усмихва се, взима и пали(разрешавам нещо, което ѝ е било забранявано – влизам като обрат на онзи, когото току-що отрязах)

   ...

      Историята за тая, дето я зарязах демонстративно:
         
         - Ти май доста често излизаш с различни жени за по една вечер... (класически shit test)
         – Много грубо звучи, като го кажеш така... Дай да го наричаме "водя ги на разходка", "отиваме заедно на море за ден-два"... (директна препратка към сторитата – игра с реалността) ...а тези, които мисля, че са по-специални, ги водя на сладолед(превръщам я в селектирана)
         
      Вики остава с лъжицата в устата, гледа ме в очите(забих я със секунда тишина – точният момент на микрошок)

         – О... това... тук... съвпадение... май – смигам (не се обяснявам, не убеждавам, tease with frame flip)

   ...
      
      След малко започва да ми разказва как някакъв я свалял... трето, четвърто изречение – прекъсвам:
         – Само загубеняци ли се въртят около тебе? Уж изглеждаш нормална, а ги привличаш... (Neg + Redirect) Не ми се слушат такива тъжни истории за чекиджии...
         (Пълен stop, отнемам ѝ вниманието и валидирането)

      Повече не повдигна темата(рамката е бетонирана).
         
   ...


   Поглеждам часовника – 11:42. До тук беше. Повече от това – започва да ме прави наличен. Цъквам на кума. Звъни обратно почти веднага, както сме го репетирали не един или десет пъти. Санчика се раздава:

      – Давай... Сега... Веднага... Разбираш ли... На живот и смърт...

   Чува се, дори не е на високоговорител, а той крещи само ключовите думи. Бори се за Оскар, но знам че и вътрешно се забавлява от процеса.

   Аз стоя изправен пред пейката, с леко отегчено изражение(контролирана досада – да създам усещане за "това постоянно ми се случва"), Вики е стиснала кофичката с вече разтопен сладолед и е затаила дъх в очакване. Затварям, без да казвам нищо(вдигнах с отсечено "Да" и чак до края не съм казал нищо повече по телефона). Поглеждам Вики.

      – Ще тръгваш... – казва тя, тихо, но по-скоро заявява, отколкото пита и се изправя
      – Без мен нещата... – леко я придърпвам в прегръдка, пускам една въздишка - ...спират да се случват (изграждам митология – имам мисия, която ме дърпа, но все пак спирам за нея)

   Посягам, оправям ѝ един кичур от косата(не че има нужда - фин жест, физическа близост без напрежение, действа като "отваряне на вратата" за целувка, без да я изисквам). Вики сама си разчита сцената – приближава главата си. Целуваме се(не защото е слаба, а защото структурата, която ѝ давам, е по-силна от хаоса, който очаква без мен). Кратка целувка, само маркер(не може да рискувам, нито пък да натискам за нещо повече сега).

   Пауза. Поглеждам я, драматично крачка назад, да ни се изтърват ръцете, обръщам се и тръгвам към мотора(няма "Довиждане", няма "Ще се чуем", няма "Ама свободна ли си утре да се видим пак", няма даже поглед назад). Качвам се на мотора - паля, каска, ръкавици и се изнасям с pop & bangs(контролирана агресия, последна капка енергия в сцената). Баси, отдавна не са ме изцеждали толкова психически, половин пресечка нататък блокирах предната, да я еба в незагряващата гума на лъснат асфалт - щях да направя близка среща с майката Земя и да стана за резил.

   Вики се отвори да пише, аз - нула seen, само през нотификации.

   след ~30-тина минути:
   Вики: Много ми хареса сладоледа, който ми избра
   Вики: Върнах се и си взех още ?

   след ~3 часа:
   Вики: Приключи ли с твоите неща
   Вики: Защото се освободих по-рано

   след ~6 часа:
   Вики: Наред ли е всичко (въображението й почва да сглабя сцени от делата, дето е чела за мене + демонстрираната лека агресия на срещата)

   след ~12 часа:
   Вики: Звънни ми като можеш
   Вики: Искам за минутка да те чуя (добре, добре - влезли сме дълбоко)

   Оставих я на cooldown период ~36 часа(сряда преди обед се видяхме на сладоледа, четвъртък вечер ще пробваме close), никакъв контакт, аз поддържам екстремно нисък профил(нула сторита, нула ноутове, нула коментари - просто ме няма). Вики ми звъня само около пет пъти, очаквах повече. Търсят ме няколко не особено близки познати с "Всичко наред ли е?"(ясно кой ги пали), връщам с "Зает съм да го правя да е наред" и прекратявам разговора.

   Четвъртък , 20:14. Звъня, не пиша.
      
      – Успях да открадна малко време - излез пред у вас да те видя...

   Няма въпроси. Само "Идвам". Добре че живее близко до Васето и я помня къде е. Горе-долу. Излезе от съседния вход, аз леко плъзгам колата към нея. Все едно съм бил в засада(създава усещане за планираност и контрол, по-добре се получи така, май съм си обърнал късмета). Не слизам. Осветлението в колата е тотално изключено. Музика – няма. Вики влиза.

      – Здрасти...
      – Изглеждаш, сякаш си прекарала целия ден в чакане(явно е планирала да ходи някъде)
      – Не съм. Просто исках да изглеждам добре
      – Уцелила си... на ръба си между "случайно хубава" и "доста се е постарала" (усмихва се - баланс между teasing и валидиране – не й давам да се отпусне напълно)

   Карам спокойно. Не натискам. Не пускам музика - тишина. Създавам сцена, в която тя да говори – ако иска. Не го прави. Само ме гледа – без да ми отлепя поглед. Иска да ме изяде. Няма думи. Единствено мълчаливо удоволствие.

   След десетина минути:

      – Гладна ли си или искаш просто да не си вкъщи?
      – И двете...
      – Добре, ще оправим второто

   Не ѝ казвам къде отиваме. Отиваме в апартамент на познат – не личи, че не е мой.

      – Събуй си обувките, не обичам токчета по дървения под (спокойно, без агресия - просто правила за следване)

   Вътре е хладно. Тихо. Вики се оглежда. Любопитства. Усещам, че трябва да я поема – преди да почне да търси несъответствия. Заеби, има само вино в тоя апартамент, какво става тука, къде е твърдия алкохол...

   – Вино или ще пиеш от моето? (крада репликата на Санчика, залитнах, признавам си)
   – От твоето...

   Наливам. Сядам близо, но не до нея. Без музика. Без телевизор. Само тишина и присъствието ѝ. Пространството се е свило до двама души и една чаша вино(пие се от една, по крайно ясни причини). Тя се премества по-близо. Сега вече сме на сантиметри. Все така гледа и мълчи, аз не мога да строша картината наоколо(отминало ми е времето за разкази). Отпускам се леко назад, разтривам лакътя, леко присвивам очи. Не за ефект – просто усещане. Тя веднага реагира.

      – Добре ли си?
      
   Навежда се към мен, хваща ми ръката, опитва се да навие ръкава. Не успява – предмишницата не дава, дебела е, но се навива достатъчно, за да се покажат малко белези. Погледът ѝ се сменя. Вече не е просто любопитна. Вече си представя нещо. Изправям се леко, събличам тениската с леко движение. Спокойно, не демонстративно. Просто я махам и се отпускам отново назад.
      
      – Това? – пита, прокарва пръсти по ръката ми
      – Не е кой знае какво...

   Вземам ръката ѝ и я водя зад врата си – по гърба, да напипа белезите.
      
      – Това е от нещо по-страшно...
   
   Мълчи. Пръстите ѝ опипват бавно и внимателно, оглежда татуировките вплетени като едно цяло с белезите. Едната ѝ ръка е в гърдите ми, другата – около врата. Не съм я заключил. Може да си тръгне. Но не го прави.
      
      – Спокойно. Страшното вече го няма. Погрижих се... Сега единственото страшно съм аз
      
   Придърпах я леко за целувка. Нежно, без натиск. После се отдръпвам. Преди тя да го направи(soft pullback).

      – Не си страшен...

   Погледът ѝ обаче казва друго. Приближава отново, сама. Изправям се, изпивам чашата(soft pullback #2, давай - с мен или без мен). Вземам бутилката. Пауза.

      – Имаш избор. Тръгваш си сега и всичко остава така... без отговори
      – А ако остана?
      – Тогава вече не питаш. Само усещаш.

   Тръгнах към спалнята. Тишина, после движение. Следва ме.